Шърли Бъзби - Лилия в нощта

— Карлос, вие наистина сте глупак! Нямате достатъчно разум да ръководите такова голямо ранчо. Слаб сте, а нямате и ум в главата си. Проявете поне малко смелост и се изправете срещу мен в честен дуел! Страхливец, който се крие зад пистолета си!

Думите на Брет подействаха. Карлос побесня от гняв и изрева:

— Ще видим, гринго, ще видим! — Посочи вратата към фоайето. — Да излезем навън, тогава ще видим дали ще говорите така надуто. Ей сега ще ви докажа, че глупакът сте вие!

Брет усети огромно облекчение. Ако можеше да примами Карлос навън, далеч от Сабрина, съществуваше възможност противникът да допусне грешка.

Тръгна бавно към вратата, готов по всяко време за нападение. Но Карлос не му даде възможност. Вървеше плътно зад него и притискаше дулото на пистолета в гърба му. На вратата спря за миг, грабна газената лампа и забърза надолу по стълбите. Излязоха навън и спряха на няколко крачки от къщата.

Странна усмивка заигра по лицето на Карлос, призрачно в бледата нощна светлина.

— Готов ли сте, гринго? — изсмя се злорадо той. Брет кимна, въпреки че не разбираше намеренията му. Слава богу, Сабрина остана на сигурно място.

— Тогава виж как умира жена ти! — изсъска Карлос и с един замах запрати лампата във входа.

Стъклото се разби със силен тъп, пламъкът профуча като стрела и Брет едва не полудя, когато му стана ясно какво бе сторил Карлос. Сабрина щеше да умре, а той бе принуден да стои и да гледа. След това идеше и неговият ред. Безпомощно проследи с очи как огънят се разпростираше с бясна скорост по фасадата на къщата. Само след минути пламъците щяха да достигнат Сабрина, а тя беше безпомощна.

Изведнъж всичко му стана безразлично. Независимо дали трябваше да умре или не, той не можа ни да гледа бездейно как жена му, единствената му любов, и нероденото им дете загинат в пламъците. Нададе гневен вик и се нахвърли върху Карлос.

Испанецът беше запленен от пожара и нападението на Брет го свари неподготвен. Направи отчаян опит да се освободи от желязната хватка. Двамата паднаха на земята, вкопчени един в друг, и се претърколиха в калта. Пистолетът се оказа между тях и Карлос отчаяно се опита да го насочи в тялото на врага си. Ала безграничният гняв придаде на Брет нечовешка сила. Бавно, но неотклонно пистолетът напредваше към сърцето на Карлос. Пръстите на Брет стегнаха спусъка като в железен обръч, куршумът изхвърча от дулото и тялото на Карлос се разтресе.

Брет го пусна да падне, без дори да погледне колко тежко беше ранен. Претърколи се на една страна, скочи на крака и хукна като луд към къщата, още преди ехото от изстрела да е заглъхнало. Сърцето му едва не спря, защото пред очите му се разкри страшна картина. Цялата предна фасада на къщата гореше, пламъците жадно се протягаха към покрива.

Заревото на пожара събуди прислугата. Мъжете хукнаха да гасят огъня и в общото объркване никой не забеляза двамата вкопчени в смъртна схватка мъже. Но всички чуха изстрела и Оли се втурна към тях като луд.

— Какво стана? Къде е госпожата?

Без да откъсва очи от горящата къща, Брет рязко заповяда:

— Донеси ми одеяло и изсипи кофа вода върху него! Побързай, човече!

Само след секунди той вече тичаше презглава към входната врата, наметнат е мокрото одеяло. Пое дълбоко въздух и се мушна под свода, откъдето само преди минути бе излязъл е Карлос. Посрещна го гореща вълна, отхвърли го назад, но Брет упорито продължи пътя си. На всяка цена трябваше да стигне до Сабрина. Гъстият дим спираше дъха му, ала успя да влезе в салона. Наведе се над безжизненото тяло, вдигна го на ръце, молейки се безмълвно пушекът и огънят да не са я убили. След миг усети дъха й на бузата си и изстена от щастие. Притисна я до себе си и се запрепъва обратно към вратата. Дори не забеляза, че зад него се сгромоляса огромна пламтяща греда — точно върху мястото, където миг преди това лежеше Сабрина. Всяка фибра на тялото му виеше от изтощение и в продължение на един ужасен миг се уплаши, че няма да успее да я пренесе. Извървя е мъка последните крачки и излезе в нощта, притискайки в обятията си изпадналата в безсъзнание Сабрина. Навън, в свежия въздух, който ги обгърна като благословен балсам.

Наближаваше краят на май. Времето беше приятно и спокойно, небето — ясносиньо и не се виждаше облаче по него. Сабрина замечтано наблюдаваше мъжете, които пълзяха по скелето, обгръщащо стените на новата господарска къща. Тя се бе излегнала на известно разстояние от строежа върху пухкава жълта покривка и се наслаждаваше на сянката, хвърляна от огромния стар дъб. Обувките й се търкаляха в тревата. Изпитваше щастие, че е жива, отново е във „Фокс Леър“ и наблюдава издигането на новия си дом.