Шърли Бъзби - Лилия в нощта

На следващата вечер Сабрина нервно очакваше Лупе и Оли да се приберат най-после в собственото си жилище, недалеч от господарския дом. В същото време за стотен път си задаваше въпроса дали решението й е било правилно. Защо толкова исках да видя Карлос? — питаше се тя. — Защо не оставих всичко, както си беше?

Ала вече бе твърде късно и след като Лупе и Оли си тръгнаха, тя скочи бързо от леглото, облече зелена вълнена рокля върху нощницата и грабна ножа, който бе скрила под възглавницата си. После се наметна е дебел шал и скри ножа в тайния джоб, пришит специално за тази вечер.

Промъкна се предпазливо надолу по стълбите и слезе в салона. Весел огън пращеше в камината и видът му стопли сърцето й. Фактът, че Оли и другите слуги можеха да бъдат извикани, й вдъхна кураж за предстоящия сблъсък. Не биваше да занимава Брет с личните си проблеми — това засягаше само нея и Карлос! Трябваше само да отстои тази битка.

С туптящо сърце даде уговорения сигнал — усили три пъти поред газената лампа и намали отново пламъка. Само три минути след сигнала някой тихо почука на страничната врата и Сабрина се завтече да отвори.

Карлос пристъпи прага с доволна усмивка. Ала веднага смръщи чело, защото първото, което се наби в очите му, беше издутият й корем.

— Ти си бременна? — попита укорително той.

— Да, бременна съм — отговори Сабрина. — Но не разбирам какво те засяга състоянието ми.

И двамата си бяха представяли по друг начин първите мигове на срещата си. Сабрина се постара да бъде малко по-учтива.

— Как мина пътуването? Трудно ли намери плантацията?

Карлос отговори обидено:

— Описанието ти беше достатъчно, но страноприемницата, която ми предложи, не предразполагаше към почивка. А през целия следобед и вечерта трябваше да се крия по ъглите като крадец!

Бременността й напълно го бе извадила от равновесие. Той искаше Сабрина, но нямаше намерение да овеси на врата си копелето на Брет Дейнджърмънд!

— Видя ли те някой? — попита тя. Карлос вдигна рамене.

— Не. Впрочем няколко минути преди сигнала ти чух закъснял конник по шосето, но който и да с бил, вече трябва да е отминал.

Ала Карлос се лъжеше. Ездачът беше Брет. Като видя, че светлините в къщата са угаснали, той дръпна юздите на мокрия от пот Файърсторм. Уморено се запита дали наистина трябваше да се поддаде дотам на съмненията си.

Сигналът от къщата няколко минути по-късно му даде отговора. Почти безучастно проследи с поглед тъмната фигура, която излезе от сянката на дърветата и се промъкна към къщата. Беше като замаян. Вече нямаше съмнение: Сабрина беше написала писмото И Карлос току-що се бе промъкнал в собствения му дом.

Брет беше на края на силите си. От седемнадесет часа непрекъснато беше на седлото. Понякога изпитваше страх, че ще преумори Файърсторм, но едрият жребец не го беше изоставил — за разлика от жена му.

Бе готов да обърне коня и да препусне без цел, но нещо го задържа. Онова, което желаеше най-много на този свят, се намираше в тази къща. Сабрина! Трябваше да види със собствените си очи потвърждението на съмненията си. Слезе от коня и уморено се повлече към къщата. Отвори безшумно входната врата и се вмъкна във фоайето. Гласът на Сабрина се чуваше ясно и отчетливо.

Срещата между двамата очевидно вървеше зле. Пропиляха доста минути в безсмислени приказки и сега седяха почти като чужди един срещу друг. Сабрина с ужас наблюдаваше как алчните черни очи на Карлос шареха из стаята и едва днес забеляза каква жестока линия беше изписана около устата му. Винаги ли е бил такъв или тя за първи път го виждаше без маска?

Слушаше нетърпеливо бъбренето му и все по-силно ставаше желанието й да приключи тази противна среща.

Карлос седеше на коженото кресло пред камината, Сабрина беше застанала на известно разстояние от него. Очите на мъжа се опитваха да проникнат зад безизразното й лице. Гореше от нетърпение да узнае какво я бе накарало да му пише и въпреки бременността й не възнамеряваше да погребва първоначалните си планове.

— Знаеш ли, че мама замина през септември за Мексико Сити? Ще живее при леля Изабел.

— О! — Сабрина не знаеше какво да отговори и каза първото, което й дойде на ум: — Надявам се да е добре там. А ти защо остана в Ню Орлиънс? Не трябваше ли да се върнеш в Накодочес?

— Защо? — отвърна огорчено той. — Ти си тук! Единствената жена, която някога съм обичал…

Карлос започваше да й дотяга.

— Престани най-после с тези глупости! Ти не ме обичаш, никога не си ме обичал. Използваш мнимата си любов към мен като извинение, когато те заловят в някоя долна постъпка. Както някога, когато едва не ме изнасили в павилиона, преди да се появи Брет. Бях достатъчно глупава да повярвам във внушенията ти, че си разправил на Брет куп лъжи само от любов към мен. — Очите й искряха от презрение, когато попита: — Е, що за лъжи му наговори?