Шърли Бъзби - Лилия в нощта

Когато пое картата, ръката на Брет леко трепереше. Значи наистина съществува, каза си той и бегло прегледа примитивния чертеж и указанията. После вдигна очи към индианеца.

— Как се сдоби с нея? Къде и кога?

Червенокожият се усмихна.

— Наистина беше у генерала. През всичките тези години я носеше в една торбичка, която висеше на врата му. Сваляше я само когато се къпеше, ала иначе беше винаги пред очите му.

— Но как се добра до нея?

„Пиещият кръв“ вдигна рамене.

— Генералът спи много дълбоко. Трябваше само да изчакам да се напие до смърт и оттам нататък беше много просто. — После му обърна гръб. — Сега ще изчезна отново по същия път, по който дойдох.

Брет тръгна след него и видя как прехвърли крак през перилата на балкона и се накани да се спусне надолу. Ухили се и каза:

— Малко сложно, а?

— Вярно, Джейсън твърди, че обичам да драматизирам, и понякога си мисля, че има право. Той иска да види и двама ви, когато дойде в града в сряда. Ще останете ли дотогава?

Брет кимна, но внезапно му хрумна нещо много важно:

— Колко време мина, откакто се сдоби с картата?

„Пиещият кръв“ прехвърли и другия си крак през перилата и преди да се спусне надолу, отговори:

— Взех я преди осем дни.

Брет се вторачи с отворена уста в мястото, където преди секунда стоеше индианецът. Преди осем дни — един ден преди Уилкинсън да подпише Договора за неутрална територия. После се разсмя и погледна парчето хартия в ръката си. Дали той и приятелите му не бяха повлияли на хода на историята? Дали това парче хартия не беше предотвратило една война с Испания? Не знаеше и надали някой някога щеше да научи, но му допадаше мисълта, че Уилкинсън е променил плановете си именно поради тази причина.

Седна на ръба на леглото и придърпа газената лампа. Тази карта вече отне няколко човешки живота, затова трябваше да изчезне. Нави я на руло, подържа я над пламъка и след няколко минути във въздуха се носеха само няколко почернели парченца пепел. Картата на Нолън вече не съществуваше. Съкровището на ацтеките беше запазено и той можеше само да се надява, че няма да бъде открито от някой друг авантюрист.

Следващите дни Брет прекара в уреждане на сделките си и в купуване на подаръци за Сабрина. Посети известните „Ескобар и синове“, стара и почтена фирма в Ню Орлиънс. Имаха работилница, която произвеждаше необикновено красиви бижута, и се бяха специализирали в изкупуването на частни колекции. Брет откри няколко накита, които бяха наистина уникални, и в пристъп на щедрост ги купи всичките.

Срещата с Джейсън беше кратка, но потвърди съмненията му, че изчезването на картата е било от решаващо значение за действията на Уилкинсън. Двамата мъже седяха на чаша бренди в библиотеката на Брет и Джейсън разказваше:

— Тъкмо идвам от генерал Клеърбърн. Получил писмо от Уилкинсън, което много го разтревожило. В него се казвало, че генералът бил в опасност, американското правителство също. Освен това навсякъде имало шпиони, а президентът щял в срок от шест дни да научи за едно съзаклятие, в което били забъркани хиляди.

Брет се засмя, но веднага стана сериозен.

— Както изглежда, Уилкинсън е решил да предаде Бур. Какво друго би имал предвид?

Джейсън вдигна рамене.

— Вероятно си прав, но трябва да изчакаме. Следващите седмици обещават да бъдат много интересни.

Брет нямаше търпение да се прибере в къщи и още преди разсъмване потегли за „Фокс Леър“. По обед на следващия ден Сабрина изтича сияеща насреща му.

— Толкова ми липсваше! Досега не вярвах, че една седмица може да бъде толкова дълга!

Брет беше безкрайно трогнат и здраво и прегърна. Все пак изпитва нещо към мен, щом ме посрещна така — помисли щастливо.

Късно следобед, когато седяха в салона, той й поднесе накитите.

— Досега нищо не съм ти подарил — обясни й смутено.

Сабрина бе възхитена от диамантеното колие и обиците към него. Бяха достойни за кралица.

— О, прекрасни са! — прошепна възхитено тя. Сияеща отвори последното пакетче, ала като видя бижуто, усмивката замръзна на лицето й и то пребеля като платно. Страхливо погледна към Брет и пошушна: — откъде имаш това? В града ли го купи?

Брет стоеше до камината, но като видя колко е уплашена, веднага отиде при нея.

— Купих го от най-добрия бижутер на Ню Орлиънс. Защо? Нещо не е наред ли?

Сабрина отново втренчи поглед в кутийката. Тя съдържаше чудно красива, необикновена брошка. Ревящ лъв, изкусно изработен от злато, очите от парченца смарагди, зъбите — от лъскава слонова кост. Сабрина познаваше тази брошка, толкова често я беше разглеждала като дете — тя беше собственост на сеньора Галавиз от Накодочес, открадната преди шест години след празненството по случай рождения й ден!