Шърли Бъзби - Лилия в нощта

— Защо не си ми казала?

Отначало Сабрина не разбра за какво говореше мъжът й, но като забеляза вперения му в корема й поглед, смутено отвърна:

— Не знаех как ще го възприемеш…

— Как ще го приема? — повтори замаяно той и пристъпи към нея. После се засмя радостно, възбудено, прегърна я и я завъртя из стаята. — О, Боже мой, не знам! Радвам се, вълнувам се, но и малко ме е страх!

— Страх те е? — учуди се Сабрина. — Защо?

— Ако с теб се случи нещо, няма да го понеса — прошепна като на себе си той.

Изведнъж Сабрина се почувства много по-силна и мъдра. Обгърна с ръце врата му и го целуна по брадичката. Наболата брада погъделичка устните й.

— Силна съм като кон и няма да има проблеми, обещавам ти.

Брет отново не каза, че я обича, но загрижеността му беше балсам за нараненото й сърце. И беше въодушевен от новината…

Брет я положи предпазливо на голямото легло и я целуна с нежна въздържаност, сякаш имаше насреща си нещо чупливо и много скъпоценно.

— Никога не съм си представял, че ще имам свои деца, но дори само мисълта за това ме кара да потръпвам от радост. Смяташ ли, че ще бъда добър баща?

Сабрина се разсмя, сърцето й преливаше от любов.

— Образцов — отговори весело тя. В моменти като този не съжаляваше за нищо, не се страхуваше от бъдещето, забравяше всички съмнения. Брет легна до нея и нежно погали корема й. С изпълнен с любов поглед промълви:

— Кога?

— В края на март, мисля. — Тя притегли лицето му към своето и обсипа с целувки носа и устата му. — Много сте плодовит, сеньор. Детето ни ще дойде на бял свят точно девет месеца след сватбата.

— Толкова ли е лошо? — попита засмяно той. Тя поклати глава.

— Не, тъкмо обратното. Родителите ми са чакали с години и аз се радвам, че с нас е друго. Освен това искам много деца.

— О, Боже! — прошепна мъжът. — Ще напрана всичко, което е по силите ми, кълна се! — Целуна я отново и банята бе забравена за много часове…

Двамата навлязоха в нова фаза от съвместния си живот. Радостта от идването на детето прогони всички тъмни облаци. През втората седмица на ноември Брет трябваше да замине за Ню Орлиънс за среща със своя търговски агент. Малко унила, защото оставаше сама, Сабрина го наблюдаваше как си стяга багажа. Брет забеляза тъгата по лицето й, прегърна я и попита:

— Какво има? Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

Тя поглади корема си и отговори:

— Ти ще отсъстваш само няколко дни, затова мисля, че е по-добре да си остана тук.

Бременността й протичаше леко, но предната седмица се бе простудила, имаше температура и все още не се беше възстановила напълно.

Брет се сбогува и потегли за Ню Орлиънс. Завари града бръмчащ като кошер от новини, които го облекчиха, но и разтревожиха. Дали все пак не се бе излъгал по отношение на Уилкинсън и картата? Както изглеждаше, в края на септември генералът бе навлязъл с армията си в Начиточез, но вместо да започне война, както предполагаха всички, на пети ноември подписа с испанците Договора за неутрална територия. Испанците трябваше да се оттеглят към Накодочес, американците към Начиточез, а генералът не загуби време и разтръби на цял свят своя триумф. После потегли към Начез, като изпрати армията си под ръководството на полковник Къшинг в Ню Орлиънс. А може би именно Ню Орлиънс беше целта му — още от самото начало?

През нощта Брет дълго лежа буден, питайки се какво биха могли да означават действията на Уилкинсън. Генералът очевидно бе предотвратил войната с Испания. Война, която му даваше възможност да нахлуе на испанска територия и да търси съкровището, открито от Джейсън и Нолън. Защо постъпваше така?

Отговорът на този въпрос се яви няколко часа по-късно в лицето на „Пиещия кръв“, кръвния брат на Джейсън. Малко преди разсъмване Брет се събуди с тревожното усещане, че не е сам. Тъкмо да посегне към малкия пистолет, който държеше винаги готов под възглавницата си, когато един дълбок глас го възпря:

— Моят брат Джейсън ме изпраща при вас — проговори безстрастно „Пиещият кръв“ и запали газената лампа.

После закрачи към леглото на Брет. Имаше внушителна фигура: висок и горд, красиво лице с високи скули и синьочерна коса, сплетена на две дебели плитки.

Брет бързо навлече халата си, плисна малко вода на лицето си и направи знак на индианеца да го последва в другата стая. „Пиещият кръв“ отказа да седне, заявявайки:

— Няма да остана дълго. — Извади от ризата от еленова кожа смачкан лист хартия и го подаде на Брет. — Джейсън смята, че ще пожелаете да го подържите в ръце. Каза също, че можете да правите с него, каквото пожелаете.