Шърли Бъзби - Циганката

— Мога ли да дам едно писмо на Пиещия кръв? — прекъсна настъпилата тишина тя.

Джейсън се напрегна, макар и незабележимо, измери я с изпитателен поглед и попита:

— На кого си решила да пишеш?

— Мама може да пристигне всеки ден и трябва да я уведомя къде живея. Нека индианецът отнесе писмото в Ню Орлиънс, а там със сигурност ще се намери човек, който да го достави в Начез. Рейчъл ще отседне в плантацията, където ме намери.

Джейсън презрително изду ноздри.

— В къщата на любовника ти! Смяташ ли, че това е проява на добър вкус?

Лицето на Катрин се покри с червени петна. Дощя й се да изкрещи истината в лицето му, но преглътна напиращите на езика й ядни думи и тихо попита:

— Мога ли да му дам писмото?

Джейсън изпи на един дъх виното си и отговори хладно:

— Защо не? — Следващите му думи бяха повече от изненадващи: — Защо не поканим Рейчъл при нас? Какво да прави в Начез, щом ти живееш тук?

— Наистина ли? — попита задъхано Катрин. — Ти нямаш нищо против?

— Не, нямам нищо против — отговори с измъчена усмивка Джейсън. — Обикнах майка ти от пръв поглед. Освен това ми се струва, че имаш нужда от женска компания.

Катрин го изгледа недоверчиво, но в следващия миг лицето й се озари от щастлива усмивка. Джейсън сведе очи, усетил болезнено пробождане в сърцето. Защо жена му не го удостояваше никога с тази усмивка?

Когато след два дни Пиещия кръв потегли на път, в багажа му беше писмото на Катрин.

Макар и бавно, обзавеждането напредваше. Най-красивите килими от складовете, непострадали от времето, бяха изнесени, проветрени и почистени и вече красяха мраморните и дъсчени подове. Тапицирани мебели, на пръв поглед готови за боклука, бяха покрити с нови калъфи, ушити от сръчните ръце на прислужничките. На прозорците висяха великолепни завеси.

Една сутрин, когато работата на полето не вървеше, Джейсън реши да се върне в къщи по-рано от обикновено. Първо едно от впрегатните животни започна да куца и трябваше да го заменят с друго, което обаче упорито отказа да тегли насечените трупи. После пък се скъса едно от въжетата, с които измъкваха от земята пънове и корени. Когато на хоризонта се надигнаха заплашителни черни облаци, Джейсън реши да не предизвиква повече съдбата. На следващия ден щяха да започнат отново с пресни сили.

Джейсън подаде шапката си на портиера и тръгна по хладния коридор, извеждащ в двора. Знаеше, че по това време на деня Катрин обича да седи под сянката на дърветата, но днес просторният вътрешен двор беше пуст. Понечи да се върне в къщата, когато забеляза Никълъс, който тъкмо правеше първите си крачки. Малкият се държеше за долния перваз на фонтана и бавно напредваше, но след малко се измори и тупна на твърдия каменен под.

Падането не беше болезнено, но го уплаши. Зелените му очи се напълниха със сълзи и той жално захълца. Ако не беше този плач, Джейсън нямаше да му обърне внимание. Не разбираше много от деца и си помисли, че момченцето се е наранило; с два скока се озова до него.

Като видя големия мъж, детето спря да плаче и зяпна от учудване. Оказал се лице в лице с това малко същество, Джейсън за първи път забеляза приликата помежду им и кръвта замръзна в жилите му. Като замаян се отпусна на колене и се вгледа внимателно в малкото момче.

Никълъс се зарадва, че възрастният му обръща такова внимание, и лицето му грейна в усмивка. Джейсън нямаше как да не забележи блестящите зелени очи, а когато видя отражението си в тях, болезнено осъзна, че момчето е негов син.

Протегна ръка и почти плахо погали черните къдрици на детето. Неговият син! А той не знаеше нищо за съществуването му! Тялото му се разтресе от болка. Толкова ли го мразеше Катрин? Защо не бе споменала с нито една дума, че е носела неговото дете? В сърцето му нахлу неизпитван досега гняв. Лицето му побледня от вълнение. Прегърна момченцето и изпита внезапно, почти болезнено чувство на обич към това малко, беззащитно същество.

Никълъс бъбреше нещо неразбираемо на детския си език; Джейсън го притисна до себсси и впи очи в личицето му, сякаш за да го запомни завинаги. Катрин, която тъкмо излизаше от къщата, спря като закована на мястото си. Мъжът и детето, потопени в слънчева светлина, бяха забравили всичко около себе си. Никълъс тъкмо бе открил, че носът на баща му е много интересен на пипане; Джейсън продължаваше да го притиска до себе си и не го изпускаше от очи.

По някое време мъжът усети присъствието й и вдигна поглед. Очите му пламтяха в дива омраза и Катрин едва не по-бегна. Джейсън притисна детето още по-силно до себе си, сякаш тя възнамеряваше да му го отнеме. После й обърна гръб и се запъти към къщата.