Шърли Бъзби - Циганката

Джейсън се поколеба, после остави чашата си на масата и на свой ред зададе въпрос:

— Откъде ти хрумна това тъкмо сега? Не си спомням да съм твърдял подобно нещо.

— Разбира се, че си намерил нещо! Давалос трябва да има сериозни основания, за да е толкова убеден в съществуването на съкровището. Какво ще кажеш например за златната гривна, която не сваляш от рамото си? Сигурна съм, че тя има връзка с търсеното от Давалос!

Джейсън прокара пръст по наболата си брада.

— Не, гривната не означава нищо. Но тя е единственият накит, който ми харесва. — Без да обръща внимание на недоверието, изписано в очите й, той продължи: — Има две такива гривни. Някога имах приятел на име Филип Нолан. С него и Пиещия кръв наистина открихме нещо като съкровище. Но то не беше нито толкова огромно, нито толкова ценно като Сибола.

Джейсън въздъхна, облегна глава на стената и втренчи поглед в тавана. Пред очите му оживя просторната земя на команчите, високото плато, огряно от парещото слънце. Видя непристъпните стени на каньона Пало Дуро и отново усети смайването, изпитано при вида на устремената в небето пирамида. Опита се да изясни на Катрин — а и на себе си — какво бе преживял и се заплете в подробно описание на младежките си скитания. Предчувствието на Пиещия кръв, предположението на Нолан, че са открили селище на ацтеките, откриването на подземната пещера и вземането на двете златни гривни.

— Връщал ли си се някога там? — попита след дълга пауза Катрин.

— Не! — изръмжа Джейсън. — Имам достатъчно богатство, защо ми е да ограбвам тайните на старата пещера?

— Как смяташ, дали Давалос е научил за съкровището чрез гривната на Нолан?

— Вероятно — отговори намръщено Джейсън. — Давалос винаги е бил алчен, освен това съм сигурен, че почти всички испанци вярват в приказката за Сибола. Според тях градовете на ацтеките само чакат да бъдат открити и плячкосани. Жадни са за злато като всички хора…

Катрин въздъхна дълбоко.

— Ех, защо не съм мъж! Не е справедливо само мъжете да преживяват такива приключения!

— Какво? — смая се Джейсън. — Нима не преживя достатъчно приключения, след като те отвлякох от дома ти?

Горчиво, без да мисли какво говори, Катрин изкрещя:

— Ти си отвратителен! Как можеш да сравняваш нещо, разрушило целия ми живот, с вълнуващите приключения, които си преживял!

Тя забеляза, че лицето му се смръзна, и едва не избухна в сълзи. Как можа да каже такова нещо! Тази необмислена забележка разруши с един замах крехкия мир помежду им.

След две седмици Катрин, почти напълно възстановена, вече не издържаше да стои на едно място. По няколко пъти на ден питаше Джейсън кога най-после ще тръгнат за Тер дю Кьор.

— Защо? Никой не се тревожи за нас — отговори мъжът й и я привлече до себе си на леглото.

— Пусни ме! — изфуча тя, но той само се засмя и покри лицето й с леки, нежни целувки.

— Защо бягаш от мен? Започвам да мисля, че се опитваш да се пребориш не толкова с мен, колкото със самата себе си, и се питам защо.

Изпаднала в паника, Катрин се отбраняваше отчаяно.

— Не ме докосвай! Чуваш ли, не ме докосвай! — изплака тя.

Отначало Джейсън не вярваше, че жена му е решена да го отблъсне, но като видя страха в очите й, осъзна, че се касае за нещо много по-сериозно от обичайната й упоритост. Пусна я и стъписано проследи как Катрин скочи и се сви на кълбо в най-отдалечения ъгъл на стаята. Тялото й се тресеше от едва сдържани ридания. Тя скръсти ръце пред гърдите си и проговори през сълзи:

— Прости ми! Но не искам да ме целуваш.

Джейсън се почувства безпомощен.

— Няма ли най-после да престанеш, Катрин! Да не мислиш, че ми доставя удоволствие всеки път да те вземам насила! Не искам да воювам с теб, не разбра ли? Време е да пораснеш, скъпа, и да проумееш, че си моя законна съпруга. Да ме вземат дяволите, но нямам намерение да водя платоничен брак! Не разбирам какво ти става. Би ли ме осведомила какво пак съм извършил, та не можеш да ме понасяш? Откак те намерих в гората, се държиш повече от странно. Настоявам най-после да ми кажеш какво е станало!

— Детето… — промърмори неясно Катрин.

Джейсън въздъхна недоволно, но нетърпението му не намаля.

— Мъчно ти е за нероденото дете, така ли? — попита тихо той.

Тя кимна, без да може да каже нито дума.

— Какво общо има това с начина, по който се отнасяш към мен?

Катрин побесня от гняв. Толкова ли не можеше да разбере!

— Не искам да бъда кобила за разплод! — изкрещя оскърбено тя. — Намери си друга да ти ражда деца! Много добре чух какво каза онази сутрин на Елизабет! Ти не искаше да се ожениш за мен! Щом ти трябваше жена, която да ти роди куп деца, защо не си взе Елизабет?