Шърли Бъзби - Циганката

Катрин бързо намери пътеката, но предпазливостта й заповяда да язди бавно и безшумно. Едва когато остави зад себе си цяла миля, пусна коня в галоп.

Беше препускала така в продължение на два часа, когато внезапно забеляза, че вече не е сама.

Отначало не можа да чуе преследвачите, защото копитата на жребеца й вдигаха достатъчно шум, ала когато в един момент дръпна юздите, злокобният тропот на множество копита отекна като гръм в ушите й.

Хвърли бърз поглед през рамо, после заби пети в хълбоците на коня и го подкара в бесен галоп. Полетя по стръмния склон, рискувайки всеки миг да си счупи врата, но не можа да се отърве от мрачното предчувствие за надвиснала беда. Преследвачите я настигаха! Пришпори отново жребеца, но само след миг полетя над главата му и направи няколко кръга във въздуха, преди да се стовари тежко на земята. Животното се бе спънало в полуизгнилото стълбо, паднало насред пътеката точно зад един остър завой. Почвата беше неравна и жребецът нарани тежко коляното и долната си челюст.

Макар че сблъсъкът с коравата земя беше ужасен, Катрин остана в съзнание още няколко мига. Тялото й бе пронизано от остра, режеща болка, последната й свързана мисъл беше: „Божичко, ще загубя детето си!“

Събуждането беше мъчително и още докато плуваше в мъглата на завладяното от болката самосъзнание, тя знаеше, че е загубила нероденото бебе. Секунди, дълги като цяла вечност, тя лежа с полуотворени очи, без да осъзнава нещо друго освен страшната горчивина на тази загуба. Усети, макар и неясно, че някой я е прегърнал, и направи инстинктивно движение за отбрана, но нямаше сили за сериозна съпротива.

В мъглата до нея достигаха думи, с които не искаше да има нищо общо. Внезапно, подобно на светкавица, я озари прозрението.

— Тихо, котенце! Лежи тихо, mon amour. Ранена си, скъпа моя. Не се движи толкова, моля те.

Гальовните думи я накараха да вдигне недоверчиво натежалите си клепачи. Взря се като замаяна в любимото лице, сега изопнато от мъка.

— Джейсън — пошушна безсилно тя.

Той се усмихна нежно на израза на невярващо учудване, изписал се по лицето й и внимателно докосна с устни студеното чело.

— Да, моя малка огнена главице, аз съм, омразният ти съпруг, но поне си на сигурно място и вече няма защо да се боиш от Давалос.

— Не си омразен… — пошепна немощно тя, скри глава на гърдите му като уморено дете, изпитало първия истински ужас в живота си, и отново загуби съзнание.

Джейсън я положи с безкрайна предпазливост на одеялото, което Пиещия кръв бе побързал да разстеле на пода. Уви стройното й тяло и проговори безизразно:

— Тя трябва да лежи спокойно. Не бива да я друсаме, иначе ще изгуби много кръв. — И неволно добави: — Дано не сме закъснели твърде много…

Индианецът огледа сгърченото от мъка лице на приятеля си и понечи да каже нещо, но Джейсън го изпревари:

— На няколко мили оттук има една ловна хижа, нищо особено, но е трудно да бъде открита. Сигурен съм, че Давалос няма да я намери, и ще имам време да се погрижа за нея.

— Щом стигнем там, ти ще ни оставиш и ще се върнеш по най-бързия начин в Тер дю Кьор. Ще доведеш достатъчно въоръжени мъже, за да унищожим веднъж завинаги намерението на Давалос да продължи да ни досажда.

Пиещия кръв имаше известни съмнения, но Джейсън побърза да ги разсее.

— Не се тревожи за Катрин и мен. Хижата е много далеч от известните пътища, освен това е скрита в малка долина. Построих я една зима, когато бях решил да се позанимавам с лов в капани. Дори ако навлезе в долината, Давалос няма да забележи хижата. Ще бъдем на сигурно място, повярвай!

Без да губят повече време в разговори, двамата възседнаха конете си, Джейсън прегърна Катрин като болно дете и потегли напред. Пиещия кръв го следваше бавно и грижливо заличаваше всички следи.

Долината беше тясна и дълга и макар че Джейсън знаеше точното й местоположение, за малко не я отмина. Меко изкачващият се склон и гъстите горски храсталаци се преливаха едни в други и дори най-внимателният пътник не можеше да забележи признаци на промяна, наличие на възвишения или долини. Пиещия кръв претърси с поглед входа на долината и изръмжа доволно.

Навлязоха в тясна клисура, закрита от високи дървета, през която течеше буен горски поток. В северния край на долината имаше кристалносиньо езерце. Хижата беше издигната на брега му и много трудно можеше да се забележи между гъстите храсталаци. Дървените греди бяха грубо издялани, имаше едно-единствено помещение. От прозорчето обаче се виждаше езерото и пътят, по който бяха дошли — а покривът предлагаше сигурна защита от неприятелски погледи и студени нощи.