Антъни Бърджес - Портокал с механизъм

Но Смотания Дим, щом чу този откъс от песен да пльосва като парче печено месо в чиния, изпълни една от простащините си, която в случая се състоеше от устен тромпет, последван от собачий вой и вилка от два пръста, забодена двукратно във въздуха, а за финал шутовска муцуна. Усетих, че пламвам и като че се давя в гореща кров, слушайки и смотрейки гадостите на Дим, та му рекох:

— Копеле! Гнусно, глупаво, грубо копеле!

После се пресегнах през Георгий, който беше между мен и Гадния Дим и немедлено стоварих един пестник по муцуната на Дим. Дим се опули очен изненадан, с отворена рот, изтри с рука кровта от губите си, като зяпаше удивено ту течащата алена кров, ту мен.

— Туй пък защо го направи? — попита той, все още без да понимае.

Малцина увидиха какво сделах, пък и на тях не им пукаше. Стереото пак свиреше, етот раз някаква отвратна електронна гитара. Казах на Дим:

— Защото си невъзпитано копеле, дето няма и зрънце представа как да се държи в общество, братле.

Дим ме погледна, наежи се злобно и ответи:

— Хич не ми се нрави тая работа, да знаеш. И не съм ти вече брат и не ща да бъда.

Бе измъкнал голяма сополива таштуха от кармана си и слисан попиваше алените струи, като зяпаше петната и се мръщеше; явно бе мислил, че кров пускат само другите человеци, не и той. Все едно че кръвта се лееше като песен, за да измие гадориите му, както оная девочка пееше песента. Но същата девочка сега, се смееше ха ха ха заедно с друзята си на бара, а червените й губи се мърдаха и зубите й блестяха, защото не бе забелязала мръснишките номера на Дим. Аз бях всъщност обиденият от Дим. И му казах:

— Щом не ти харесва това и не искаш онова, знаеш как да постъпиш, братленце.

Тогава се обади Георгий, така рязко, че ме стресна:

— Хайде стига! Да не започваме.

— Зависи само от Дим — отвърнах. — Не може цял живот да бъде все маленко дете. — И строго посмотрих на Георгий.

Дим заприказва, докато червената кров течеше вече по-слабо.

— Какво право има той да мисли, че може да ми заповядва и да ме маризи, щом му скимне? Аз пък ще му кажа, „топки“ и няма да усети как ще му извадя глазите с тая цеп.

— Внимавай — рекох му, колкото можех по-тихо, докато стереото кънтеше в стените и потолока, а отнесеният человек от другата страна на Дим все по-високо повтаряше своето „Блести по-ярко, утопиленце“. — Много внимавай, Дим, ако наистина животът ти е дорогой.

— Топки — повтори Дим, като ми се хилеше — болшие топки! Ти нямаш право. Да се срещнем вън с цеп, найф или бритва, когато речеш, щото не трая да ме целиш с юмруци безпричинно, по причина, че такива не ми минават.

— На бой с найф, когато кажеш — озъбих му се аз.

Пит се намеси:

— Хайде, хайде, недейте, милички. Нали сме друзя? Не е гот друзя да се държат така помежду си. Я вижте как ни се смеят там онез пичове, зубите ще им изпадат. Май ни се подиграват. Не бива да си подливаме вода един на друг.

— Дим трябва да научи най-сетне къде му е мястото — обявих аз. — Ясно?

— Подожди — каза Георгий. — Какви са тия приказки за мястото? За пръв път чувам человеци да учат къде им е мястото.

Обади се Пит:

— В интерес на правдата, Алекс, Дим не биваше да получава от теб този незаслужен толчок. Веднъж навсегда ти го казвам. Моите уважения, ама аз на негово място щях да те накарам да отвечаеш за това. От мен толкова. — И той забоде лицо в стакана си с молоко.

Усетих как цял се треса отвътре, но попробвах да го прикрия и спокойно ответих:

— Трябва да има лидер. Дисциплина трябва да има. Ясно?

Никой от тях не обели дума, нито кимна в знак на съгласие. Още повече се раздразних вътрешно, но още по-спокоен бях отвън.

— Доста време вече съм лидер. Всички сме друзя, но един все пак трябва да е лидер. Ясно ли е? Ясно, нали?

Всички кимнаха, като че малко испугани. Дим подсуши и последната кров. Сега заговори той.

— Ясно, ясно. Окей бе. Малко сме гроги май. Най-хубаво да не дърдорим повече. — Бях изненадан и немножко смутен, чувайки Дим да приказва така мудро. А той продолжи: — Сега право домой и бързо по леглата. Ясно? — Много бях изненадан. Другите двама кимнаха ясно ясно ясно. Обадих се:

— А за оня удар по рота, Дим… Виновата беше музиката, понимаеш? Цял обезумявам, ако някой человек ми пречи да слушам, когато пее някоя мръсница, така си е.

— Най-лучше да се разотиваме и да му ударим по един сън — повтори Дим. — Тежка ноч за млади малчики, нали?

Нали нали нали кимнаха другите двама. Аз казах:

— Мен ако питате, сега да се прибираме. Дим направи гениално предложение. И ако не се встретим завтра по светло, братлета, тогава… тогава на същото място, по същото време. До утре, а?