Антъни Бърджес - Портокал с механизъм

След това слушах прекрасния Моцарт, Юпитер, и увидих нови картини с други лица, които тъпча и мачкам, а потом реших да сложа последната плоча, преди да премина отвъд, но исках нещо старо и силно и много грустно, тъй че избрах Бах, Бранденбургски концерт, заради средния и ниския щрайх. Изслушах го в по-друго блаженство и ми се привидя пак онова заглавие върху листа, който бях сорвал същата вечер, струваше ми се очен, очен давно, в онзи домик, наречен Дом. Ставаше дума за някакъв портокал с механизъм. Слушайки Бах, започнах по-лучше да понимая какво значеше ето, и си мислех, унесен в кафявото величие на стария германски майстор, че ми се ще да бях ги ритал и двамата по-силно и да бях ги нарязал на кусочки върху собствения им под. Истина ви казвам, братя мои.

На следующата сутрин, братлета, се събудих в нула осем нула нула, но тъй като още се чувствах скапан, смазан и гроги, а глазите ми бяха здравата залепнали от гурели, реших да не ходя на училище-мъчилище. Мислех си как ще остана още немножко в леглото, час-два например, потом ще се облека хорошо и приятно, може дори да си пусна один душ, ще си препека филийка, ще послушам радио или ще прочета газетата сам самичък, в мир и спокойствие. А някъде следобед може дори, ако ми се захочи, да намина към школото, за да увидя какво ново из крепостта на глупото безсмислено учение. Чух как тато ми мърмори, трополи и потом тръгва за работа в бояджийската фабрика, и тогда мама ме повика с болшое уважение, с каквото ми говори, откакто взех да ставам голям и силен:

— Минава осем, синко. Нали не искаш пак да закъснееш?

Провикнах се в отговор:

— Малко ме боли головата. Остави ме на мира да поспя, за да ми мине, и ще съм свеж като кукуряк за следобед.

Чух я да въздъхва и ми рече:

— Тогава ще прибера закуската ти в печката, сине. Вече трябва и аз да поемам.

Което си беше правда, защото според един закон всички освен ребьонките, бременните и болните са должни да ходят на работа. Майка ми бачкаше в един Държмаг, както им викаха, където попълваше рафтовете с консерви супа, боб и всякие подобни лайна. Чувах всьо: как изтрополя тарелката в газовата печка, потом как мама си обу обувките, сне палтото си от вешалката зад вратата, въздъхна отново и подкрикна:

— Излизам, сине.

Но аз се направих, че съм в царството на сънищата, а после наистина откъртих хорошо и сънувах един такъв особен сон, като на живо, кой знае почему за моя друг Георгий. Насън той бе много по-стар, очен строг и мудрий и приказваше за дисциплина и подчинение и как малчиките, които командувал, трябвало да скачат на крака и да му козируват като в армията, а аз бях там вместе с другите в редицата и отвечаех „Да, сър“ — „Не, сър“ и ясно увидих, че Георгий имаше на плечите си генералски звезди. После той докара Дим с камшик в ръката и Дим, който беше много по-стар и посивял, се изсмя, щом ме посмотри, и се видя, че му липсваха несколко зуба, а моят друг Георгий ме посочи и сказа: „Тоя человек има кал и гряз по платята“, което си беше правда. Тогава изкричах: „Не ме бийте, моля ви, не ме бийте, братлета“, и хукнах да бягам. Тичах все в круг, а Дим по петите ми, като се превиваше от смях и плющеше с оня ми ти камшик, и каждий раз, щом ме шибнеше, все едно че дзъррррр зазвъняваше електрически звънец, от който тоже изпитвах бол.

Очен скоро се събудих, а сърцето ми делаше туп туп туп и, разумеется, слъйшеше се наистина звънец дзъррррррррр и това беще на входната двер. Направих се, че в къщи нет никой, но онова дзърррр продължаваше и после чух голос да кричи през вратата:

— Хайде де, отваряй, знам, че си в леглото.

Начаса познах етот голос. Беше на опекуна Делтойд (глупак на глупаците), който ми беше нещо като настойник след изправителното — отруден човечец, отвечаещ за стотици младежи. Изкричах „Сейчас, сейчас“ с уж страдающ голос, станах от леглото и се одех, братлета, с очен красив шолков халат, щампован целия с изгледи от световни градове. Пъхнах ногите си в меки вълнени туфли, вчесах буйната си гордост и бях готов за опекуна Делтойд. Като му откроих, той почти залитна, устал и изнурен, с омачкана стара шляпа на тиквата и с грязен шлифер.

— А, ето го и Алекс — започна той. — Срещнах майка ти. Спомена ми, че нещо те боляло. Затова не си на училище, да?

— Непоносимо главоболие, братко, пардон, сър — ответих с джентълменския си голос. — Надявам се да ми мине до следобед.

— Или поне до довечера — добави опекунът Делтойд. — Защото вечерта ще става каквото ще става, нали, Алексчо? Седни, седни — каза той, сякаш си беше у дома, а аз му бях на гости. Настани се в стария люлеещ се стул на тато и взе да се клати, като да бе пришол точно за това.