Антъни Бърджес - Портокал с механизъм

— Какво ще скажете за стакан чай, сър?

— Няма време — отвърна и продължи да се люшка, като ме стрелкаше с глаза под свъсените брови, все едно че разполагаше с всичкото време на света. — Да, да, нямам време — повтори глупо. Все пак сложих чайника. После спросих:

— На какво должа това изключително удоволствие? Да няма някакъв проблем, сър?

— Проблем ли? — отвърна той, бързо и иронично, като ме смотреше все така изпод брови, но продължи да се люлее. Тогава замети една реклама в газетата на масата: хорошенко улъйбнута млада зозичка с разголени груди, които мамят към насладите на Югославското крайбрежие. И като преглътна два раза, сякаш я изяде, спроси:

— Защо мислиш, че има някакъв проблем? Правил ли си нещо, дето не бива?

— Просто така се изразих, сър.

— Е — рече опекунът Делтойд, — а сега аз ще се изразя, драги ми Алекс, като те предупредя да внимаваш, защото следващия път вече няма да е в изправително училище. Следващия път ще бъде зад решетките и цялата ми работа ще иде на вятъра. Ако не те е грижа за собствената ти жалка особа, би могъл да помислиш поне за мен, след като толкова съм се потил за теб. Защото, под секрет казано, получаваме по една голяма черна точка за всеки, когото не успеем да превъзпитаме, и се признаваме за победени, щом някой от вас надене пижамата.

— Не съм вършил нищо нередно, сър — ответих. — Милицаите не са имали вземане-даване с мен, братле, сър, искам да кажа.

— Зарежи ги тия приказки за милицаите — рече опекунът Делтойд отегчено, като все още се люшкаше. — Това, че полицията не те е пипнала напоследък, съвсем не значи, че не си вършил безобразия — много добре знаеш. Снощи май пак е имало бой, а? С найфове, велосипедни вериги и тем подобни. Един от приятелите на Дебелака бил прибран с линейка късно през нощта отнякъде близо до електроцентралата и откаран в болница, целият накълцан в тежки рани. Споменава се твоето име. Вестта стигна до мен по обичайните канали. Назовани били и някои твои приятели. Изобщо всякакви безобразия са се вършили снощи на поразия. Е, да, както обикновено, никой не може да докаже нищо за никого. Само те предупреждавам, момче, тъй като винаги съм бил твой добър приятел и единственият човек в това гнило и болно общество, който иска да те спаси от самия теб.

— Спасибо за това, сър, искрено ви казвам.

— Как не? — отвърна той подигравателно. — Ти само внимавай и толкова. Ние знаем много повече, отколкото предполагаш, момче. — Потом добави с многострадалчески голос, но като все още се люшкаше: — Какво ви прихваща всичките? Блъскаме си главите над проблема и се мъчим да го проумеем кажи-речи цял век, дявол да го вземе, но доникъде не сме стигнали със заключенията си. Ето, имаш си хубаво жилище, добри родители, които те обичат, не си и глупав. Дявол ли се вселява в тебе, що ли?

— Никой не се е оплаквал от мен, сър. Дълго време не съм попадал в руките на милицаите.

— Точно това ме тревожи — въздъхна опекунът Делтойд. — Твърде дълго, за да ти е чиста работата. Навярно скоро ще се проявиш. Ето защо те предупреждавам, драги ми Алекс, да не си навираш хубавото младо хоботче в калта. Ясно ли ти е какво искам да кажа?

— Ясно като неразмътено езеро, сър. Ясно като лазурното небе посред лято. Имайте ми доверие, сър. — И му отправих една белозъба улъйбка.

Но когато той си уеха и си направих един силен чай, засмях се на вещта, дето толкова бе разтревожила опекуна Делтойд и друзята му. Добре де, кофти е дето крада, раздавам толчоци и разкървавявам с бритва, както и дето чукам мацките насила, но ако ме гепят, толкоз по-зле за мен, братлета, пък и не може да се управлява страна, в която каждий человек върлува като мен нощем. Тъй че ако ме сгащят и се начинае три месеца тук, шест там, а следващия раз, както очен любезно ме предупреди опекунът Делтойд, колкото и да съм кротък през ваканциите, попадна в голямата зверилница като в пъкъл, вот що ще скажа: „Справедливо, но жалко, уважаеми господа, защото аз просто не мога да понасям мисълта да ме затворят. Поетому в бъдещето, което протяга към мен снежнобелите си ръце като листенца на водна лилия, ще бъда осторожен, и преди да ме застигне найфът или кръвта да бликне във финален хор сред огънат метал и строшени стъкла по шосето, не ще позволя отново да ме заловят.“ Честна приказка! Само че, братлета, това, дето седели и си гризели ноктите на краката да рассуждават върху причината за лошотията, ме кара да се превивам от смях. Защо не търсят причината за добротията, ами се залавят с обратното? Людите са добри, потому що така им се нрави, и аз не бих им се месил, което трябва да важи и за обратното. На мен пък то ми се нрави. Нещо повече, лошотията е в самия человек, в личността, в теб и мен, в нашето одиночество — което пък е дело на стария Господ Бог и е болшаята му гордост и радост. И който е против личността, той е и против лошотията, тоест Правителството, судята и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти Позволяват да си личност. И нима нашата сегашна история, братлета, не е за това, как смелите маленки личности се борят срещу тези огромни машини? Совсем сериозно ви го казвам, братлета. Но делам каквото делам, защото ми се ще.