Антъни Бърджес - Портокал с механизъм

— Излекуван ли? — казах. — Вързан тук за тоя креват, а ще ми разправяте, че съм бил излекуван! Я си го наврете отзад.

— Чакай — каза другият. — Потърпи малко. Така че взех да чакам, братя мои, и все повече се подобрявах, нагъвайки яйчица и кусочки тоуст с болшие стакани чай с молоко, докато един ден ми казаха, че ще имам очен очен очен специален гост.

— Кой? — попитах, докато оправяха леглото и сресваха буйната ми гордост, порасла наново, след като свалиха превръзките.

— Ще видиш, ще видиш — казаха те. — И видях очен хорошо. В два и половина следобед пристигнаха всички фотографи и писачи от газетите с тетрадки и моливи и так далше. И, братлета, само дето нямаше и фанфари за оня болшой и важен человек, дето идваше да увиди вашия смирен разказвач. Влезе той и, разбира се, това беше самият Министър на вътрешните или утрешните работи, облечен по последна мода и с етот хо хо хо голос на висшите класи. Свят щрак свят щрак правеха камерите, когато той ми подаде рука за здрасти. Аз рекох:

— Хе хе хе хе. Как е хавата, стари друг? Никой, изглежда, не поня това, но някой сказа с груб голос:

— Повече уважение, момче, като разговаряш с Министъра.

— Топки — озъбих се като собака. — Пука ми на оная работа.

— Нищо, нищо — каза бързо Вътрешният или Утрешният. — Той ми говори като на приятел, нали, синко?

— Аз съм приятел на всички — казах, — освен на враговете си.

— И кои са враговете ти? — спроси Министърът, докато всички вестникари драскаха драс драс драс като сумашедши. — Кажи ми, момчето ми.

— Всички, които ми правят зло, са ми врагове.

— Е — каза Утрешният, — аз и правителството, на което съм член, искаме да ни смяташ за свои приятели. Да, приятели. Ние те излекувахме, нали? Получаваш най-добрите грижи. Никога не сме ти желаели зло, но има такива, които ти го желаеха и все още го желаят. И мисля, че знаеш кои са те. Да да да — продължи той, — има някои хора, които искаха да те използуват, да, да те използуват за политически цели. Те биха се радвали, да, биха се радвали да си мъртъв, защото смятаха да обвинят правителството за това. Мисля, че знаеш кои са тези хора. Има един човек — продължаваше министърът, — на име Ф. Александър, автор на подривна литература, който вие като вълк за кръвта ти. Луд е от желание да забие нож в теб. Но ти си в безопасност от него. Отстранихме го.

— Той се пишеше другарче — казах. — Като майка се грижеше за мен.

— Установихме, че си му сторил зло. Или поне — поправи се очен очен бъйстро Министърът — той си мисли така. Втълпил си е, че си виновен за смъртта на негова близка.

— Значи някой му е казал — казах аз.

— Внушил си е — настоя Министърът. — Той беше опасен. Прибрахме го за негово добро. А също и за твое.

— Благодаря — казах. — Много любезно от ваша страна.

— Като излезеш оттук — продължи Министърът, — няма да се безпокоиш за нищо. Ние ще се погрижим за всичко. Ще имаш добра работа с хубава заплата. Защото ни помагаш.

— Така ли? Не знаех — казах аз.

— Ние винаги помагаме на приятелите си. — Тогава той хвана руката ми, някакъв человек изкрича:

„Усмивка!“ и аз се ухилих като сумашедши, без да му мисля, и свят свят щрак пук тряс заснимаха апаратите мен и Министъра като приятели заедно.

— Добро момче си ти — каза тая важна личност, — много добро момче. Ето виж, тук има и подарък за теб.

И тогава, братлета, внесоха болшая лъскава кутия и веднага понях какво е. Беше стерео. Поставиха го до леглото, отвориха го и някой пъхна щепсела в контакта на стената.

— Какво да бъде? — попита един человек с очки на носа, който държеше в руки хубави лъскави пликове с музика. — Моцарт? Бетховен? Шьонберг? Карл Орф?

— Деветата — казах аз. — Славната Девета.

И Деветата започна, о братя мои. Всички си тръгнаха тихо и кротко, докато аз си лежах със закроени глази и си слушах хубавата музика. Министърът каза: „Какво добро момче“ и ме потупа по плечото, а после се чупи. Само един человек остана и ми каза:

„Подпиши тук, ако обичаш.“ Откроих глази да подпиша, без да знам какво подписвам, о братя мои, и без да ми пука. Тогда ме оставиха сам с великата Девета на Лудвиг Ван.

О, каква наслада, мммммммммммм! Като стигна до скерцото, увидих се ясно как тичам ли, тичам на очен леки вълшебни ноги и режа цялото лицо на кричащия свят с бритвата си главорезка. И очаквах да чуя бавната част, а потом хорощата последна хорова част. Бях излекуван, истина ви казвам, братя мои.

© 1979 Антъни Бърджес