Антъни Бърджес - Портокал с механизъм

— Тук е новият ти дом — каза Д. Б. да Силва. — Настанявай се, момче. Храна има в долапа. Пижамите са в едно чекмедже. Почини си, почини си, разстроен дух.

— Ъ? — рекох аз, щото не понимаех ето.

— Така — каза Рубинстейн със стария си голос. — Сега те оставяме. Работа ни чака. По-късно ще дойдем пак. Занимавай се с каквото намериш.

— Само едно нещо — каза 3. Доулин, кашлюкайки. — Нали видя какво се събуди в изтерзаната памет на нашия приятел Ф. Александър? Да не би случайно…? Искам да кажа, ти ли…? Разбираш ме, струва ми се. Няма да те издадем на никого.

— Аз си платих — отвърнах. — Бог ми е свидетел, че си платих за всичко, което съм вършил. Платих не само за себе си, но и за ония копелета, дето се пишеха мои друзя. — Разгневих се и взе да ми прилошава. — Ще си полегна — казах. — Много ми се събра.

— Така е — каза Д. Б. да Силва, оголвайки всичките си трийсетина зуби. — Почини си.

Оставиха ме, братлета, и отидоха да си гледат работата, която според мен беше за политика и всякая такая гряз, а аз си лежах на кровата сам-саменичък и всичко наоколо бе очен спокойно. Лежах си с изути сапоги и отхлабена връзка, съвсем объркан и без да знам какъв жизн ще водя отсега нататък, и всякие картини минаваха през головата ми, на различни человеци, които бях срещнал в школото и в Дупката, и на разни неща, дето ми се бяха случвали, и как в целия болшой свят няма нито един человек, на когото да можеш да се довериш. А после съм задрямал, братя мои.

Като се събудих, услъйшах от стената да идва музика, очен громка, и тя трябва да ме е измъкнала от краткия ми сън. Беше симфония, която познавах очен хорошо, но не бях чувал от много години, а именно Симфония номер три от един датски человек на име Ото Скаделиг, очен громко и бурно парче, особено в първата част, которая свиреше сега. Послушах две секунди с интерес и радост, но потом всичко пак се надигна, начина се болката и гаденето и застенах глубоко в червата си. И ето ме, аз, който толкова обичах музика, как изпълзявам от кровата и си викам сам оо-оо-оо-оо, а потом дум дум дум удрям по стената и крича: „Спрете, спрете, изключете го!“ Но то продължи и като че ли стана още по-силно. А аз блъсках стената, докато кокалчетата ми станаха красни красни от кров и кожата се издра, и кричах ли, кричах, но музиката не спря. Тогда си помислих, че трябва да избягам от нея, и изхвърчах, залитайки, от малката спалня, втурнах се към вратата на апартамента, но тя беше заключена отвън и не можех да изляза. А през цялото време музиката ставаше все по-громка и по-громка, като че нарочно, да ме изтезава, о, братя мои, тогава пъхнах пръст глубоко в ушите си, но тромбоните и барабаните гърмяха.силно. Опят им изкричах да спрат и започнах тряс тряс тряс да думкам по стената, но нямаше и най-маленка полза. „О, какво да правя?“, разревах се бууу хууу хууу самичък. „О, боже в небесата, помогни ми.“ Лутах се из целия апартамент в болка и гадене, като се мъчех да спра музиката и тътена дълбоко в червата си. И тогда на върха на купчината книги и вестници и всякая такая кал увидих какво исках да направя преди ония старичоци в библиотеката, а после Дим и Били Бои, маскирани като ченгета, да ме възпрат — и то, братя мои, беше да сконча със себе си, да сложа край на живота си, да се чупя завинаги от тоя проклет и жесток свят. Бях видял думата СМЪРТ върху корицата на едно от книжлетата, макар че там всъщност пишеше СМЪРТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО. И като че Съдбата бе сложила там и друго книжле с отворен прозорец на корицата и надпис: „Отворете прозореца за свеж въздух, свежи идеи и нов начин на живот.“ И разбрах, че това само ми казва да свърша със себе си, като скоча през прозореца. Само един миг болка може би, но после сън завинаги и во веки веков, амин.

Музиката още гърмеше с пълна сила от духови инструменти и барабани и цигулки иззад стената. Прозорецът на стаята, в която бях легнал, беше отворен. Отидох до него и хвърлих поглед надолу към колите, автобусите и гуляещите человеци. Изкричах към света:

„Сбогом, сбогом и нека Бог ви прости за един съсипан живот!“ Тогда се покачих на перваза, музиката трещеше от лявата ми страна, закроих глази и усетих холодния вятър по лицото си, а потом пръйгнах.

Пръйгнах, о, братя мои, и здравата се ударих на тротоара, но не хвърлих топа, съвсем не. Иначе нямаше да съм тук, за да напиша това, което вие читаете. Изглежда, не съм скочил от достатъчно високо, та да се затрия. Но си ударих спината и руките и ногите и почувствувах болшая бол, преди да припадна, братлета, под учудените и изненадани лица на человеците от улицата, наведени над мен. И точно преди да потеря съзнание, ясно увидих, че нито един человек в целия ужасяващ свят не е готов да ме защитава и че оная музика през стената е била нагласена от тези, дето се пишеха, че са ми новите друзя, и точно такава работа им трябваше на отвратителната им егоистична и фуклива политика. Разумях го в една милионна част от минутата, преди да повърна върху света небето и лицата на облещените человеци над мен.