Антъни Бърджес - Портокал с механизъм

— Вербуват за полицията млади побойници. Използуват унизителни и смазващи волята методи за програмиране на човешкото поведение. — Все такие долги слова, братлета, и сумашедши поглед в глазите му. — Виждали сме всичко това и преди, в други държави. Как забиват клина от острия край. Докато се усетим, ще въведат и целия апарат на тоталитаризма.

„Виж ти виж ти виж ти“ — помислих си аз, докато дъвчех яйцето и хрупах тоуста. И казах:

— Какво общо имам аз с това, сър?

— Ти — каза той с тоже същия сумашедши поглед — си живо свидетелство за пъклените им намерения. Хората, обикновените хора, трябва да видят, да разберат. — Той стана от закуската и се заразхожда нагоре-надолу из кухнята, от мивката до масата, като говореше громко: — Дали биха искали и техните синове да бъдат превърнати в това, което си ти, в клета жертва? И няма ли да стане така, че отсега нататък правителството да решава кое е престъпление и кое не, за да изпомпва живота, смелостта и волята от всеки, когото заподозре, че не върви по волята му? — Той се поуспокои, но не се върна към яйцето си. — Тази сутрин, докато ти спеше, написах една статия. Ще излезе след ден-два заедно със злощастната ти снимка. А ти ще сложиш подписа си, клето момче, като доказателство за онова, което са направили с теб.

— И каква е ползата от всичко това, сър? — попитах. — Освен денгите, дето ще вземете за тая статия, искам да кажа. Мисълта ми е защо сте се наежили така срещу правителството, ако мога да си позволя дързостта да попитам.

Той сграбчи ръба на масата и каза, скърцайки със зуби, които бяха очен пожълтели от канцерите:

— Някои от нас трябва да се борят. Предстои ни да защитаваме великите традиции на свободата. Аз не участвувам в никоя партия. Където видя зло, опитвам се да го премахна. Имената на партиите не означават нищо. Има значение само традицията на свободата. Средните хора ще се примирят, разбира се. Те биха продали свободата си за по-спокоен живот. Ето защо трябва да бъдат ръчкани, ръчкани като с остен… — И на това място, братлета, той схвати една вилица и я заби два или три пъти в стената, та чак се огъна. После я броси на земята. И много любезно ме подкани: — Хайде, яж, клето момче, клета жертва на модерния свят. — Увиждах, че започва да му се замайва головата. — Яж, яж, изяж и моето яйце.

Но аз попитах:

— А аз каква полза ще имам? Ще се излекувам ли от това, което съм сега? Ще мога ли да слушам пак оная Симфония, без да ми се повръща? Ще мога ли да водя нормален жизн като преди? Какво ще стане с мен, сър?

Той ме погледна така братлета, сякаш не беше мислил за това, пък и то нямаше значение в сравнение със Свободата и всякие там глупотевини, а в погледа му имаше такое изумление от това, дето бях сказал, като че беше егоистично да искам нещо за себе си. После заговори:

— Не, защото ти казах, ти ще бъдеш живото доказателство, момче. Изяж си закуската и ела да видиш какво съм написал, защото ще излезе в „Седмичен тромпет“ под твое име, нещастна жертво.

Е, братя мои, онова, което беше написал, бе много дълго и сълзливо и докато го четях, стана ми жал за горкото момче, което разказваше за страданията си и за това, как правителството го лишило от волята му и как сега от людите зависело да не позволят такова гнило и зло правителство да ги управлява отново и тогда понях, естествено, че клетият страдащ малчик е вашият смирен разказвач.

— Много хубаво — казах. — Наистина очен хорошо. Добре сте го сътворили, о, сър.

Тогда той ме погледна много пристално и каза:

— Какво? — Като че ли ме чуваше за първи път.

— О, за това „о сър“ ли? — казах. — Така говорим ние, тийнейджърите, сър.

Тогда той отиде в кухнята да измие чиниите, а аз останах в чуждите пижама, халат и туфли и зажидах да правят с мен каквото ще правят, потому що нямах никакви собствени планове, о, братя мои.

Докато великият Ф. Александър беше в кухнята, на вратата се чу динг-донг.

— Аха — изкрича той и излезе, бършейки си руките. — Това са те. Аз ще отворя.

Отиде да им отвори и се чу врява от ха ха ха и приказки и хелоу и какво лошо време и как е тук, тогда влязоха в стаята с камината и книгата и статията за моите страдания, а когда ме удивиха, зяпнаха аааааааааа. Бяха трима души и Ф. Александър ми каза имената им. 3. Доулин беше хриптящ пушач, който непреривно кашлюкаше с фас в рота си, сипейки пепел по платята си и потом избърсвайки я с очен нетърпеливи руки. Беше маленки закръглен человек, шишкав, с болшие очки в дебели рамки. Потом имаше и един Някой си Някой си Рубинстейн, очен висок и вежлив человек с настоящий джентълменски голос, стар, с брада като яйце. И накрая един Д. Б. да Силва, пъргав в движенията и със силна миризма на духи наоколо му. Те всички ме огледаха хорошенко и останаха свръхрадостни от огледа. 3. Доулин каза: