Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Още не бе завършил играта. Не знаеше накъде да запрати враговете. Не бе решил ще позволи ли на Крадеца на зората да погълне света. Ръцете му трудно задържаха силата, отприщена от Септерн, която напираше да се развилнее. Само трябваше да се завърти на място и тъмата щеше да покрие всичко.

Но нещо в ума му отказа да се подчини. Знаеше, че най-после е намерил мястото си извън сковаващата прегръдка на Ксетеск. Намери искрено уважение и доверие. И можеше сам да определя съдбата си. Срещна Гарваните.

Време беше да отвори портата към забравата. Да разкъса измеренията и да метне през тях все по-жалките останки на Върховните вещери, за да ги засмуче пустотата. Но той искаше и внушително доказателство, че ги е погубил завинаги. Усмихна се и отметна глава назад. Знаеше точното място.

Тътенът на заклинанието и воят на необузданата мана терзаеха слуха на Хирад. Проснат наполовина върху Троун, той притискаше главата му към пода. Троун не искаше да мирува и за малко не избута варварина към мрака, но Уил се освести, досети се какво става, докосна лицето на приятеля си и го укроти с втренчен поглед.

Изражението на Дензър внезапно се промени. Лицето му се отпусна, тъмният маг се усмихна, изрече още слова, бавно събра ръцете си и ги вдигна.

Черната колона се сви и издърпа Върховните вещери. Те бяха безпомощни, телата им бяха гнусна подигравка с човешките, главите, ръцете и краката се кривяха под немислими ъгли. Само светещите им очи напомняха какво се крие зад тях.

Мъгла като онази, която обгръщаше Дензър, се надигна в колоната и направи гърчовете на Върховните вещери мудни, все едно ги заливаше гъст сироп. Обви телата им в преливащо се кълбо от чернота. След миг-два непроницаемата преграда ги скри, но страдалческите викове на ужас все още се чуваха и сред шума на заклинанието.

Дензър притегли към себе си колоната и нейния товар, наклони я нагоре и рязко изпъна ръце. Обвивката от мрак излетя към върха на пирамидата.

— О, земни богове! — ахна Хирад. — Бягайте! Бягайте оттук!

Той побърза да се отдалечи от камерата, Незнайния хукна след него, Троун и Уил също. Но Илкар и Ериан не помръднаха от местата си. И преди Хирад пак да отвори уста, Крадеца на зората разби покрива на гробницата.

Огромни каменни блокове литнаха нагоре и разпиляха натрупан през столетията прах. През назъбената дупка проникна светлина и открои Дензър, чиито ръце сочеха небето, а на лицето му бе застинала налудничава усмивка.

Но докато Крадеца на зората разкъсваше измерението и отнасяше в отвъдното пространство своя товар, камъните се понесоха обратно към земята и тежките парчета заудряха по пирамидата. Краищата на отвора се срутиха навътре и се посипаха върху Гарваните.

Хирад нищо не можеше да стори. Колоната на заклинанието изчезна, а Дензър, облещен към светлината, се завъртя на пети и тупна на пода. Хирад се извърна, не искаше да види как ще се стоварят отломките.

— Въздушният щит е вдигнат — изрекоха заедно Илкар и Ериан. — Никой да не мърда.

Дензър бе сбъднал мечтата на живота си. Вълнението от неизмеримата сложност на многото равнища в Крадеца на зората оправда всичките му надежди. Слял се с маната, той надмогна изкушението и надделя над енергии, чиято мощ дори не би се помъчил да осмисли. А накрая отвори проход към забравата и захвърли там разкъсаните останки на Върховните вещери, чиито души потънаха в заклинанието на Септерн. Не остана какво повече да даде. Следите от Крадеца на зората се впиваха в ума му и обгръщаха тялото, обещаваха му покой и отдих. Какво друго да си пожелае спасителят на Балея? Нима това не беше съкровеният му копнеж? Дензър затвори очи и се отпусна във великолепието…

Мозайката се напукваше и раздробяваше под тежестта на камъните. Остри парчета отскачаха от пода и стените. Хирад се хвърли по корем, но веднага седна и се огледа. Въздушният щит не пропускаше нищо. Отломък, дълъг поне пет стъпки и дебел две, се заби в щита точно над неподвижния Дензър, но се плъзна по невидимата повърхност и замря с грохот на пода.

Скоро тътенът и трещенето стихнаха. Хирад се надигна отмалял и се скова на място, щом зърна лицето на Ериан, обляно в сълзи. Тя се напрягаше да поддържа заклинанието, но не откъсваше поглед от Дензър. Звънтяща тишина замени грохота.

— Свърши се — промълви Хладнокръвния.

Промяната беше мигновена. Черният огън, бълван от стотина пръста, угасна, магическите щитове изчезнаха и победоносните усмивки на шаманите се стопиха в недоумение и страх.