Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Дензър, моля те… — задави се Хирад с шепота си.

Дръжката се наклони леко. Юмруци заблъскаха по вратата, притиснатото му към нея тяло се тресеше. Нов удар едва не го отхвърли назад. Отвътре се процеждаха звуци на опиянена от възкресението си сила.

— Дензър! — изрева Хирад. — Веднага!

Но тъмният маг се клатеше напред-назад и напяваше толкова задъхано, че варваринът се смути. Защо Дензър като че се бореше с нещо? И все не извършваше заклинанието.

Следващият удар по вратата нацепи дъските. Хирад се пързулна по гръб върху мрамора.

— Дензър!

До вратата стоеше Върховен вещер, покрит с парцалива погребална роба, а по голите му кости тепърва плъзваше нова плът. Хирад видя празни очни кухини в стесняващата се нагоре глава, когато високата фигура се наведе, за да мине през вратата.

— Еретик… — изтръгна се глас като стъргане по чакъл. Плътта все по-шеметно обгръщаше ръцете, надигаше се по краката, покриваше ребрата и вътрешностите, които нарастваха от нищото.

Извисилият се Върховен вещер сведе към него тъмни, студени и кръвожадни очи. Отзад се тълпяха останалите. Още с първата крачка парцалите по тялото му се превърнаха в чисто бяла тога, развята от невидим вятър.

А тъмният маг се обливаше в пот и още се бореше със заклинанието. Изпънатите напред ръце подскачаха. Тихият прегракнал глас изричаше думи, които Хирад никога не би проумял.

— Побързай, Дензър.

Хирад извади меча си и застана срещу Върховните вещери, чиито глави стърчаха осем стъпки над пода.

— Я да ви видя можете ли да ми се опрете.

Те излизаха един по един и се нареждаха в коридора. Хирад облиза пресъхналите си устни. Сега щеше да умре, но не в самота. Защото чу забързани стъпки зад себе си. Кръвта отново кипна във вените му и увереността му се възвърна. Точно каквото му трябваше, за да даде още време на Дензър.

Колкото и откъснат да се чувстваше от опасността, Дензър осъзнаваше смътно шума, тропота на тичащи хора и неистовата молба в гласа на Хирад. Формата на маната за Крадеца на зората беше толкова сложна и неподатлива, че тъмният маг се изпълни с благодарност към своя Магистър, който не бе пропуснал нито една подробност през дългите години на обучението му.

За пръв път заклинание му се съпротивяваше, опитваше се да го използва и да изсмуче жизнеността му, за да се разрасне. Не защото притежаваше собствен разум, а защото бе предназначено да погълне и онзи, който го извърши, и цяла Балея.

Едва сега проумя истинската същност на ужаса, до който се бе домогнал Септерн в проучванията си. Щом сътвори основната форма, заклинателят можеше просто да се примири и да остави последователността да стигне до пълното унищожение. Светлината щеше да бъде заличена. Утрото щеше да бъде откраднато от хората.

Дензър потискаше всяко отклонение, спираше всяко обратно завъртане на формата, всеки опит за изцеждане на съхранените му запаси от мана. Но борбата го уморяваше и още не беше готов със заклинанието. Пред него маната събра катализаторите, те се надигнаха от пода и проникнаха в ядрото на формата. Силата се трупаше и изкушаваше.

Но той не успяваше да я насочи. Извършеше ли заклинанието сега, щеше да запрати в небитието и Гарваните заедно с Върховните вещери. Здравият разум му нашепваше, че си струва тази цена да бъде платена, Дензър обаче нямаше да се предаде. Имаше нужда от проход за насочването на енергията и поне на теория познаваше възможност да го създаде. Звуците на схватката стигаха до ушите му и той разбираше, че не остава много време да провери има ли нещо вярно в тази теория.

Мечът на Хирад удари по незащитения хълбок на Арумун.

Знаеше кое име кому принадлежи, защото самите те ги произнесоха и сякаш удариха камбаните на ужаса, който заплашваше да изцеди жизнеността от мускулите му.

Арумун изврещя и отстъпи, от раната прокапа тъмна течност. Победният вик на Хирад секна. Раната зарасна за секунди, другите Върховни вещери изправиха Арумун, който клатеше глава заканително.

— Богове… — прошепна варваринът.

Вещерът замахна така светкавично, че едва не го свари неподготвен. Хирад се отметна назад от тласъка.

— Не можем да се бием с тях.

— О, можем — възрази Незнайния. — Достатъчно е да ги изтикваме назад.

Мечът му изсвири, сряза плът и счупи кост. Белфамун се свлече на пода.

— Още са слаби, нека не им даваме да се развихрят.

— Щитът е вдигнат — изрече Илкар.

Хирад се вторачи — стоящите отзад Истормун, Памун и Уеямун подготвяха заклинание.