Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Но формата сякаш бе надарена със собствен живот и на всеки пореден етап от заклинанието сложният многоъгълник се сдобиваше с нова страна. Ако Дензър добавеше още една, заклинанието щеше да заличи живота и източно от планините, а у него гореше желанието да го запази.

Изреди заповедните слова, обозначаващи катализаторите, и формата от мана започна да пулсира с безброй шарки. Бе наложил волята си, но сега трябваше да постигне точните свойства — сила, посока, разстояние. Отдръпна се в съзнанието си да провери всяка линия, трептене и пулсация, а Крадеца на зората престана да му се подчинява.

На вратата Хирад не допускаше повече от един Пазител пред себе си. А какво можеха да направят с дългите две педи кинжали срещу неговия меч? И все пак те налитаха и той ги колеше един след друг. Пред него се натрупаха шест мъртви тела и сега внимаваше да не се подхлъзне в кръвта. Чак когато останаха само двама, той прекрачи напред. Повали ги безмълвно.

Понечи да излезе, но чу стъргане на камък. Залата изстина още повече и тялото му потръпна от ледения въздух. Застави се да погледне назад и усети кисел вкус в устата си. Поне се сдържа да не кресне. Капакът на един саркофаг се бе отместил. Съвсем малко. Хирад отстъпи заднешком. Капакът шавна още веднъж. А после всичките зачегъртаха и Хирад се задъха.

Започна да избутва с крак труповете, в главата му остана една-единствена мисъл — да затвори вратата. Не знаеше защо го иска, но подтикът беше непреодолим. Един от капаците изтрака тежко и този път варваринът извика неволно. За миг го прониза болка в гърдите.

— О, богове… Хайде, Дензър, хайде!

Виждаше обаче през отворената врата, че тъмният маг не е готов. Не посмя да се озърне повече. Грохот. И още веднъж. Издърпа последното тяло, изхвърча над прага и затръшна вратата. Миг преди тя да закрие залата Хирад зърна дълги костеливи пръсти да се вкопчват в каменните ръбове.

Отчаяно искаше да му се е привидяло, но знаеше, че пред очите му краят на Балея ставаше от гроба, въплътил отново безмерен ужас, който можеше да угаси разума му. Възраждаше се мощ, която щеше да срути планини, да разкъса небесата и да пролее реки от кръв на изток.

С изтръпналите си пръсти Хирад притискаше вратата срещу най-страшния враг на Балея — жалко нищожество, опитващо се да попречи на падащата върху света нощ.

Стражите бяха умели и решителни бойци, подтикваше ги луда ярост заради осквернената гробница на техните господари. Но Незнайния и Троун ги пресрещаха и убиваха безцеремонно и ловко. Отдясно обаче ставаше напечено. Джандир се биеше с майстор на меча, който на мига разбра що за немощен противник му се е паднал. Уил се бранеше упорито, но само веднъж успя да остави по бузата на стража срещу него дълга грозна рана.

Ериан виждаше, че въздушният й щит става безполезен. Тъкмо изви глава и ръката на Джандир се сгъна под поредния тежък удар. Стражът се наведе напред и го промуши в сърцето.

Незнайния побесня, щом чу последния вик на елфа. Раздроби черепа на страж и с обратния замах разпори хълбока на втори. А след миг се появи Дарик, повел цяла стотна мечоносци и магове, които набързо изтребиха останалите стражи. Генералът кимна на Незнайния и се загледа в неподвижното тяло на Джандир, до което бе коленичил Уил.

— По дяволите… — Обърна се към един от стотниците. — Ще охранявате тунела, останалите да прочистят града. На площада да не остане един жив враг. По-бързо! — Обърна се към Незнайния. — Къде е Хирад?

— В пирамидата с Дензър.

— Отивайте при тях, аз ще се погрижа за всичко тук. И Стилиан е наблизо със Закрилниците, нищо не ни заплашва отвън.

Незнайния му благодари с поглед.

— Гарвани, след мен!

Стилиан огледа площада удовлетворен. Кръвта и мантиите на падналите поклонници го покриваха като ален килим. На твърде малко места останаха западняци, които да се бранят срещу конниците и неговите Закрилници. Господарят на хълма въздъхна. Превзеха Парве с изненада и бързо сринаха оскъдната му отбрана, но в същото време ордите на западняците напираха на изток.

Той слезе от коня пред входа на тунела и се облегна уморен на дясната колона. Вътре продължаваше последната битка, но той нямаше сили и желание да се намеси в нея.

Задоволи жаждата си за мъст. Сега можеше да почака тук, докато върнат Крадеца на зората при него. Седна и опря глава на ръцете си.

Хирад така стискаше дръжката на вратата, че кокалчетата на юмруците му побеляха. Ту го сковаваше студ, ту ставаше непоносимо горещо. Зрението му се размъти, главата му натежа. А после усети натиск върху дръжката от другата страна — отначало немощен, после все по-непреодолим.