Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Раната се разлютява, докато язди, това е неизбежно. Мога да потисна болката, но така той няма да знае дали му става по-зле. Опасно е.

— Кажи ти, Джандир — подкани Хирад. Елфът вдиша уморено.

— Не издържам така. Болката става нетърпима, само ще ви забавя. Или ме оставете тук и после се върнете да ме вземете, или Ериан да направи заклинанието.

— Няма кой да те лекува, докато си сам — напомни Ериан. — Ще умреш.

— Значи ясно какво ще правим — заключи Хирад. Ериан обаче се двоумеше.

— Какво има? — намръщи се Джандир. — По-зле съм, отколкото мислеше, нали?

— Да, кърви прекалено силно. Плътта изобщо не е зараснала. Заклинанието за безчувственост просто е задължително, за да можеш да яхнеш коня. Довечера ще направя нещо повече за раните ти.

— Дали ще доживея до вечерта? — промълви елфът.

— Не знам… Не ме бива много да опазвам хората около мен живи…

Сълзи замъглиха очите й, Дензър я прегърна и изви глава към Хирад.

— Да тръгваме по-скоро.

Още отдалеч се усещаше присъствието на магия в селото. Стилиан даде знак да забавят ход и мина зад плътно наредените Закрилници. Присъщата им защита срещу заклинания се съчетаваше и засилваше взаимно, шаманите трудно биха я преодолели.

След унижението, което му причиниха Гарваните, беше неизбежно яростта му да се отприщи. Знаеше, че Незнайния му предложи най-разумния изход, но реши да отиде в Парве както и когато избере самият той. Успееше ли навреме, за да им помогне, толкова по-добре.

Избра за първия набег село в самия край на изконните западняшки земи. Сигурно оттук бяха минавали отряди, запътили се към Подкаменния проход, може би и към Гиернатския залив. От селото до Раздраната пустош се стигаше за по-малко от два дни.

— Напред! — заповяда той. — Тук няма невинни. Никаква пощада.

Чу се само неговият глас, когато Закрилниците подкараха конете си в галоп. Нападаха в тесен клин, Стилиан пак яздеше отзад и с усмивка на уста оформяше маната за любимото си разрушително заклинание.

Нахълтаха в селото, без да дадат време на жителите за бягство или отпор. Трийсетина колиби образуваха кръг около тотема и общото голямо огнище по средата, имаше ограждения за добитъка и навеси на подпори вместо хамбари.

Закрилниците се разделиха на две колони и обкръжиха селото. Мечовете им свистяха тежко към хората, пръснали се с писъци кой накъдето свари. Остриетата не подбираха жертвите. Стилиан спря до тотема и изрече:

— Адски огън!

Десет огнени стълба се забиха в покривите на колиби, изпепелиха жертвите си и овъглиха постройките. Навсякъде литна жарава.

Закрилниците слязоха от конете почти в един и същ миг, този път хванали и брадвите в левите си ръце. В селото цареше хаос. Подпалените колиби пламтяха и бълваха черни пушеци. Малцината живи се опитваха да бягат или докопваха оръжия. Един закрачи към привидно беззащитния Стилиан.

Господарят на хълма слезе от седлото, издигнал магически щит още след заклинанието. Извади меча си. От ръцете на шамана се проточиха десет черни криви линии, зашариха по щита, но само обвиваха невидимата защита. Стилиан позна по изражението на шамана, че е очаквал да пробие щита веднага.

— Брей, какво стана… — каза през зъби Господарят на хълма, пристъпи и цапардоса шамана с дръжката на меча.

А около тях Закрилниците безшумно и безмилостно палеха останалите колиби и колеха когото намерят — и стари, и млади. Никой от тях не пострада сериозно.

Шаманът падна на колене, а ритникът в лицето го хвърли по гръб. От носа му шуртеше кръв. Стилиан се надвеси над него.

— Вие сте моето послание към господарите ви — останките от селото ще чернеят под слънцето, а труповете ще гният непогребани.

— Кой си ти? Стилиан се засмя.

— Друг път не дръзвайте да се опълчите срещу Ксетеск. Притисна ръка към устата на шамана и изрече словото за Огнена длан. Шаманът умря в страшна агония, от очите и ноздрите му изскачаха пламъци, косата му се сгърчи с пращене.

Стилиан стана, изтупа праха от коленете си и възседна коня.

— Тръгваме!

Огледа се доволен, питаше се дали и Парве ще гори толкова хубаво.

— Сгъстете колоната! — изрева Дарик. — Готови с щитовете!

Конницата на Школите бе свърнала на север от основния път между Парве и прохода, за да доближи пирамидата от друга посока. Носеха се шеметно по пътеката и се врязаха в бивака на западняците, спрели за отдих. Враговете не успяха да грабнат оръжията и да се подредят.

— Щитовете са вдигнати! — извика някой от маговете. След миг копията на челните конници пронизаха първите западняци, изпречили се пред отряда. Без да забавят устрема си, кавалеристите съсичаха всеки враг наблизо, а по събраните препокриващи се щитове припламваха заклинанията на шамани, които бяха безсилни да ги преодолеят. Дарик не се озърна, докато се отдалечаваха, но още седемдесет западняци никога нямаше да се доберат до Подкаменния проход…