Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Когато спряха за кратка заслужена почивка, един маг попита:

— Наистина ли беше нужно да го правим?

— Не — отвърна Дарик. — Признавам обаче, че беше адски забавно.

Навсякъде около него усмивките се върнаха по лицата на войниците му.

Барас още се бавеше на наблюдателната кула, докато светлината гаснеше в последния мирен ден за Джулаца. Зад стария елф градът на Школата се подготвяше за война, в която нямаше надежда за победа след клането при Тривернския залив само преди три дни. Загубиха толкова войници и магове, а обещаните подкрепления не идваха.

Стоеше и се взираше в тъмните гъсти пълчища на настъпващите западняци. Рано сутринта противниците щяха да се доближат достатъчно, за да опитат заклинания. Барас потръпна при мисълта за белия и черния огън, с който шаманите щяха да изтръгнат сърцето на Джулаца.

Стражите и на града, и на Школата бяха готови за бой, маговете знаеха задълженията си и събираха сили, но Барас знаеше, че ако не се случи чудо, до свечеряване на втория ден Джулаца ще бъде под властта на западняците. Да, отначало щяха да отблъскват магията на шаманите, но защитата изчерпваше толкова мана, че почти не оставаше за нападателни заклинания. А врагът имаше поне четири пъти повече бойци, градът пък нямаше крепостни стени. Краят на битката беше предрешен, защото шаманите сякаш никога не усещаха умора.

Спомни си разказите на своя прапрадядо как видял като млад маг първото нашествие на западняците, подкрепено от Върховните вещери. Опожарени градове и села, подпалени ниви, разхвърляни трупове, осиротели деца. Шаманите, чиято сила тогава не можела да се мери със сегашната, извършвали ритуали и жертвоприношения, за да затвърдят господството си над източните земи.

Това щеше да се повтори и никой не можеше да го предотврати. Този път нито маговете щяха да възпрат Върховните вещери, нито войските стигаха. А Барас се съмняваше, че Гарваните ще изпълнят задачата си.

Слезе бавно от кулата и се помоли те поне да унищожат Крадеца на зората, ако е невъзможно да извършат заклинанието.

След миг се успокои от смразяващо хрумване — ако Върховните вещери овладееха заклинанието, страданията на хората в източните земи щяха да бъдат съвсем кратки.

Намериха безопасност за малко в мрака в скрит бивак сред хълмовете. Блекторн, Гресе и остатъкът от малката им армия седяха и умуваха мрачно над участта си. Мнозина от наемниците се изнизаха, разтревожени за своите семейства или просто наплашени. Останаха малко над четиристотин войници и магове с непосилната мисия да пречат на западняците, неумолимо настъпващи към Подкаменния проход.

Гресе не можеше да върши друго с превързаната лява ръка, освен да държи хляба. Отхапа залък и преглътна с малко вода.

— Ако не ги забавим още малко, ще бъдат при прохода след три дни. Трябва да се опитаме.

— Това е самоубийство — отвърна Блекторн.

Калните пръски по лицето му не скриваха бръчките, станали по-дълбоки, докато гледаше как гинат хората му. Пет пъти се нахвърляха върху нашествениците, но ги прогонваше магията на шаманите и нарастващата ярост на бойците им. Сега на трима войници се падаха по два здрави коня, а без ранените двамата барони разполагаха с триста и петдесет души, годни за битка.

— Непростимо ще е, ако ги оставим да превземат прохода — настоя Гресе. — Нека поне им дадем урок, както ти сам каза преди време. Когато владеят и прохода, ще могат да нахлуват в земите ни свободно и да нападат Школите отвсякъде.

— Какво предлагаш? — морно попита Блекторн.

— Още призори да ги нападнем челно. Шаманите обикновено са по-назад в колоната и ще имаме малко време да убиваме, преди да вдигнем по принуда щитовете. Ще ги спрем за известно време.

— И те ще ни изтребят до крак.

— Знам — кимна Гресе. — Но дори да се бием само час, те ще останат на мястото до края на деня — първо ще изгорят мъртвите си и ще искат да се уверят, че повече няма да ги тормозим.

Блекторн се вгледа задълго в стария си приятел, чиито очи още искряха. Споходи го по-добра идея, макар че тя не ги избавяше от неизбежния край.

— Ще ги пресрещнем при Ястребови зъбери. Там можем да разположим стрелците и маговете, за да внесат смут в средата на колоната, докато ние ударим отпред под двоен щит.

— Колко време ще се мъкнем дотам?

— Нека тръгнем веднага, иначе на маговете не би им останало време да се съвземат. Ще се изплъзнем тихо, за да не ни чуят западняците.

Блекторн се почувства съживен. Поне щяха да умрат сред реки от кръв и магически огън. Гресе му протегна ръка и той я стисна здраво.