Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Боговете ще ни вземат в рая — ухили се старият барон.

— И ще хвърлят в ада западняците и Понтоа — увери го Блекторн.

В късната вечер Гарваните стигнаха до Раздраната пустош. Тъмни облаци се разстилаха по небето, студеният вятър дърпаше клони, бурени и наметала. Също като Селин преди тях, излязоха от гората вляво от стражевия пост и погледите им преодоляха седемте мили до Парве, където ярките сигнални огньове продължаваха да пламтят върху пирамидата. Но пред тях не се простираше гъсто море от палатки на западняшки орди.

Троун ги преведе безпогрешно през гората и сега стояха на четвърт миля от стражевия пост. Дензър укроти конете и те не издаваха звук. Тук-там се виждаше по някой огън в малък бивак, иначе беше пусто. Вражеските войски доближаваха Подкаменния проход или Джулаца.

Но земите толкова близо до града на Върховните вещери бяха наситени със страховито ликуване, стягащо дори сърцето. Вторачен в огньовете над Парве, Хирад не можеше да се отърси от чувството, че са закъснели. Не би си позволил да повярва. Не и докато други умираха в сражение, за да защитят своите земи, не и докато западняците настъпваха към градовете, които той обичаше. Не и докато поне един от Гарваните се държеше на краката си.

— Ето ни близо до пирамидата — отрони Дензър. — Втурваме се в галоп и сме там.

Варваринът се засмя против волята си.

— Ех, да беше толкова просто. Патрули около града, магически атаки на шамани, пълен площад с поклонници и пълна гробница със стражи…

— Човек може поне да си помечтае — подхвърли тъмният маг. — А на какво ще се натъкнем според теб, ако говорим сериозно?

— Току-що ти го описах.

— И ще ни дойде множко, ако сме само ние — подчерта Незнайния. — Дори Джандир да беше здрав, шансовете ни да се пъхнем в пирамидата и да извършим заклинанието щяха да си останат безумно малки.

— А как е той? — обърна се Дензър към Ериан.

Тя протегна ръка и той я дръпна да се изправи. Гарваните се събраха около елфа, легнал в несвяст след отчаяния опит на Ериан да му помогне с Топъл лек. Уил се опитваше да охлади челото му с мокра кърпа. Дори в сумрака личеше колко болнаво блед е Джандир, виждаха се широките тъмни кръгове около очите му, а устните му бяха безцветни.

— Изобщо не е добре — промълви Ериан. — Почистих раните и пак го превързах. С Троун стегнахме превръзката, за да не си мърда ръката. Заклинанието е възстановило мускулите на рамото, ускорило е оздравяването на кожата, но тежкият път дотук му е навредил. Уви, с притъпените си усещания не е разбрал, че раната се е възпалила. Почти изчерпах възможностите да го закрепя.

— Ще оживее ли? — попита Хирад.

— Да, ако не препуска като луд седем мили до близкия град, за да се втурне в пирамида срещу съживени мъртъвци — с намек за усмивка отговори тя.

Хирад не се колеба дълго.

— Дензър, много ли си уморен?

— Много. Като всички. Илкар и Незнайния кимнаха.

— Ясно — реши варваринът. — Спасяването на Балея ще почака до сутринта.

— А после? — обади се Уил. — Какво ще сторим сами? Незнайния е прав — немислимо е да се бием срещу всички.

— Ще сторим онова, което Гарваните винаги са правили. Ще стъпваме леко, ще се бием хитро и ще бягаме благоразумно.

— Това пък какво означава, по дяволите? Отговори Незнайния:

— Стига да не съм се объркал съвсем, Уил, това означава, че ще тръгнем ходом през Раздраната пустош два часа преди зазоряване. Ако ни провърви, ще влезем в града, без да ни попречат. Ако не, ще се бием при нужда, иначе ще бягаме.

— А Дарик и Стилиан? — сви вежди крадецът.

— Не бива да ги чакаме — отсече Хирад. — Дори не знаем дали ще дойдат. И ти чу какво е научил Стилиан. Проходът и Джулаца ще бъдат превзети, ако не смажем Върховните вещери. Ще се опитаме, иначе всичко е загубено. Това е — сега разчитат на нас и ние ще успеем, знам си. Стигнахме чак дотук, но всички загубихме близки хора. Не можем да се провалим. Време е за разплата.

Утрото на деня, когато се решаваше съдбата на Балея, започна с бял огън в небето.

Обгаряше набързо построените укрепления отпред, издигащи се до половината височина на входа. Щяха да издържат на камъни и копия, а и пътеките зад тях бяха претъпкани със стрелци. Но от белия огън нямаше защита. Той гризеше и прояждаше камъните. Щом пуснаха стрелите, войниците се втурнаха назад.

Двадесет шамани, предпазени с щитове, мълчаливо събаряха стените. Но този път защитниците на прохода се бяха подготвили. Щом укрепленията рухнаха, две хиляди пехотинци сякаш изригнаха иззад тях, а отзад тичаха мнозина магове, прострели щитове над главите им.