Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Хм… Джандир ще може ли да язди? Раненият елф още спеше.

— Ако искате, събудете го — каза Ериан, — но не очаквайте да върти сабята или да стреля с лъка. Освен това ще бързаме и раните му може и да се отворят.

— Лоша работа — процеди Хирад. — Но няма да чакаме тук края на света. Да тръгваме, че ще настъпи и без нас.

Половин час по-късно потеглиха към Раздраната пустош.

Дарик не бе очаквал такава изненада. Представяше си, че ще се промъкнат по рядко използвани пътеки към Раздраната пустош, за да разпръснат и избият накрая Пазителите и стражата на гробницата, а след победата да съпроводят Гарваните обратно към прохода.

Но в утрото на третия ден след навлизането в западните земи една трета от хората му бяха мъртви, още петдесетина бяха ранени и не можеше да разчита на мнозина магове. Около седемдесет стрелци с лък, дебнещи в засада от двете страни на пътеката, сееха гибел и смут сред отряда му. Конниците се разпръснаха нагоре по полегатите склонове и налетяха шубраците, където се криеха враговете, но още мнозина загинаха, преди да посекат и последния стрелец. Дарик си казваше, че поне имаха късмет да не налетят на шамани.

Отиде да се посъветва с най-старшия маг от оцелелите седемнадесет — мъж от Ксетеск.

— Ще задържите ли магическите и въздушните щитове, докато напредваме в галоп?

— Какъв е твоят план?

— Трябва да продължим. Започнем ли да се провираме в гъсталаците, по-добре да се откажем, защото ще закъснеем. Искам да ги изненадаме, като проникнем бързо в територията им. И ако пак попаднем на засада, не бива да спираме.

— Отново голям риск… — промълви магът.

— Знам. Ще се опитате ли?

— Разбира се.

— Добре. Сега ще си поприказвам с войниците, искам да ги насърча. Голямо препускане ни чака. — Дарик се усмихна. — Имаме два дни да спасим Балея. Готов ли си за това?

Вождът Тесая стоеше с шаманите си на хълм пред Подкаменния проход, който бе изгубил преди дни, но щеше да го завладее наново съвсем скоро. Не се съмняваше в това. Тридесет хиляди негови сънародници, с някои от които враждуваше само допреди година, бяха спрели на няколко часа оттук. Дузина шамани под охраната на триста оцелели защитници на прохода от племето на Тесая се промъкваха към входа. Зад тях предният отряд от пет хиляди западняци се настървяваше за нахлуване под планините.

— Искам да ги изтребите до крак, но ми доведете Дарик жив. Лично ще се погрижа да умре много бавно, прикован към камъните, които си мислеше да ми отнеме. — Шаманите кимнаха. — Кога ще заемем позиция?

— Повелителю, ще чакаме твоята заповед по пладне.

Тесая вдигна глава към небето. Оставаха два часа. И тогава може би щеше да заличи воплите на ужас. Ехото от рева на океана, стоварил се откъм небето, удавил и хората му, и техните писъци, захвърлил труповете им в бездната. Толкова много от тях нямаше да бъдат намерени, за да бъдат изпратени с чест на погребалните клади. Толкова много от тях нямаха шанс да умрат в битка, както мечтаеха.

Но идеше мигът на възмездие за непростимото, сторено от източните страхливци. Неговите хора щяха да вилнеят из земите им както си искат. Усмихна се за пръв път от много дни.

— Аз ще поведа воините си към мястото, което им принадлежи. Скоро ще изпием кръвта на маговете от Школите.

Гарваните яздеха неуморно по трудния терен. Нито видяха, нито доловиха някой да ги преследва, откакто храмът остана зад тях. Незнайния не усещаше Закрилниците и не знаеше дали са потеглили на изток или на запад.

Конете се уморяваха, а дори дребно произшествие щеше да ги забави гибелно. Всички бяха угрижени за състоянието на Джандир. След лечебното заклинание на Ериан и няколко часа сън той ги увери, че може да язди, но бледото и изопнато лице издаваше колко го болят раните.

През първия час издържа, но с отминаването на утрото ставаше все по-бавен. Маговете често яздеха до него и виждаха как се опъват раните. Кръв се процеждаше по ризата и кожената му куртка, стичаше се по лявата ръка, вързана за тялото.

Щом спряха за отдих, Троун и Уил се заеха да нахранят и напоят конете, другите се събраха около Джандир, облегнат на обрасъл с мъх камък. Стояха пред началото на долина, нататък се редяха едно след друго възвишения, стигащи на северозапад до Парве.

— Можете ли да облекчите болките му? — попита Хирад.

— Сега ще видим — обеща Ериан и помогна на елфа да легне на хълбок.

С помощта на Илкар дръпна полека изцапаната куртка настрани и изтърси ругатня, щом разбра, че всичките й усилия през нощта са отишли нахалост.