Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Дензър неволно пристъпи към него, но пръстите на Ериан се вкопчиха в ръката му. Той се озърна през рамо към Гарваните.

Виждаше Ериан, която бе заченала от него. Не би позволил никой да я застраши. Хирад, който два пъти заплаши да го убие, но вече няколко пъти му спаси живота. Илкар, който забрави предразсъдъците си, защото му се довери. Незнайния, който бе освободен, но още го оковаваха спомените на душата му. И Уил, Троун и Джандир, които също разчитаха на него.

А отпред беше Господарят на хълма, който с еднаква лекота можеше да го възвеличи или да го обрече на смърт. Дензър застана до рамото на Хирад и сниши глас до шепот.

— Доверяваш ли ми се? Варваринът изпитателно се взря в него.

— Ти си от Гарваните — отсече и вдигна рамене. — Рискува живота си, за да избавиш Незнайния. Ти си един от нас.

— Дай ми верижката. — Хирад понечи да възрази, но Дензър завъртя глава. — И без това може да ни отнеме катализаторите. Безсилни сме да му попречим.

— Няма да се предам толкова лесно…

— Не се предаваме. Повярвай ми.

Хирад се озърна към Стилиан, който не откъсваше поглед от отряда, после към Закрилниците, готови да ги смажат. Цъкна с език, свали от шията си верижката със значката и пръстена и подвикна:

— Уил, дай камъка на Дензър. Нищо не печелим, ако измрем тук.

Тъмният маг взе Окото на смъртта и поспря до Илкар с гръб към Господаря на хълма.

— Каквото и да става, поддържай щита! — Прекрачи към Господаря на хълма и му показа катализаторите. — Като си помисли човек, че държа в ръката си съдбата на Балея…

— Опасно е — кимна Стилиан и се наведе от седлото да ги вземе. — Да не губим повече време, защото е скъпоценно колкото тези предмети.

— Така е — подсмихна се Дензър. — Затова ще реша участта на Балея, без да протакам.

Маната бе оформена и той изрече словото преди Стилиан да се усети. Сенчестите криле го изтласкаха мощно нагоре и назад, за миг-два тъмният маг се озова високо на скалите зад храма. Всички се обърнаха към силуета му, очертан под звездното небе. Дензър беше недосегаем за заклинанията на Стилиан и извика отгоре, размахал лениво безплътните криле:

— Не бих ти позволил да се върнеш към старите привички. Времето им отмина. Крадеца на зората остава при Гарваните. Такава е уговорката и ние ще я спазим или ще умрем, докато се опитваме.

— Ти си маг от Ксетеск и мой служител — ледено изрече Господарят на хълма. — Ще ми се подчиниш.

— Не, аз съм един от Гарваните.

Хирад се ухили до ушите и изопна рамене.

— Ех, Стилиан, пак те надхитрихме. Защо не се примириш и не престанеш да ни пречиш?

Но Господарят на хълма не пожела да го чуе. Очите му блеснаха свирепо, той оформи маната с бързина и вещина, на която беше способен само Магистър. Три Огнени кълба се блъснаха в щита на Илкар за частици от секундата, по невидимата преграда плъзнаха червени и сини пламъци. Елфът изсумтя от напрежение, тялото му трепна, но щитът остана непокътнат. Стилиан се взря в Гарваните. Отвръщаха на погледа му, без да мигнат.

— Никой маг не е успявал да разпръсне щит на Илкар — осведоми го Хирад. — Край на разпрата.

— Не бих казал — остро отвърна Господарят на хълма и се обърна към Закрилниците. — Убийте ги веднага. — Те не помръдваха. — Убийте ги!

Гласът му се извиси до вой. Хирад се смръзна в очакване на смъртта.

— Отпусни се — каза Незнайния и най-сетне усмивката стигна и до очите му. — Стилиан, напразно си дереш гърлото.

— Моля?!

— Ти дори не можеш да ме разбереш. Няма да ни нападнат, докато аз съм тук, защото ние не застрашаваме живота ти. Затова няма да допусна Гарваните да ти посегнат. Предупреждавам те обаче, че ако умра и ти си виновен за това, Закрилниците ще се обърнат срещу теб.

Стилиан се оглеждаше — всички Закрилници се бяха завъртели към него.

— Ти избираш дали да ми повярваш — добави Незнайния и излезе от обсега на магическия щит. — Но защо да се простиш и с живота, след като се прости с мечтата да владееш заклинанието?

Лицето на Стилиан помръкна. Не знаеше дали Закрилниците са способни да се опълчат срещу него. Накрая се вторачи в Незнайния.

— Но ти бе освободен… Вече не принадлежиш към тях.

— И аз се заблуждавах, само че нищо няма да разкъса връзката, изкована в сливането на душите. Моята душа отново е само моя, но ще остане завинаги свързана със Закрилниците. Аз се примирих, а те го разбраха. Най-добре ще е и ти да постъпиш така.

Господарят на хълма се озърна още веднъж и кимна. Понечи да пришпори коня си, но Незнайния го спря с жест и думи: