Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Няма механизъм. И това е част от същото заклинание, сигурен съм.

— Значи ще ги разбием. Троун, ела да откъртим пиедестала. Всички да приберат оръжието и да застанат до стената, за да не смачкаме някого.

Уил си казваше, че през последните дни само пропада от един страх в друг. Първо Следника, после безполезните тресящи се ръце, стигна се до мрака, погълнал всичко в храма, а сега осем огромни статуи се мъчеха да го убият, защото бе взел Окото на смъртта.

Макар да чуваше гласа на Джандир и да усещаше ръката му на рамото си, Уил си повтаряше, че е неизбежно да бъде погубен в това кошмарно свърталище, вмирисано на смърт.

— Трепериш.

— Че какво чудно има?

— Слушай ме и няма да пострадаш. Ей сега ще се преместим, защото са по-наблизо. Не пускай ръката ми и не тичай — няма нужда, те са само осем и не могат да покрият цялата зала. Разбра ли?

— Да.

— Тръгваме.

Вървяха до стената, Джандир охкаше на всяка крачка, Уил пък само внимаваше да не настъпи някой труп. Внезапно смениха посоката и Уил залитна.

— Сега пък накъде?

— Извинявай. Отиваме към стената срещу нас. — Елфът въздъхна измъчено. — Така ще имаме по-голям избор, когато пак ни погнат.

Троун помете с юмрук кутията и се напъна да наклони колоната от дялан мрамор. Отначало се усъмни, че може да е вкопана в пода, но тя заскрибуца и помръдна.

— Незнаен, ела насам.

— Слава на боговете…

Двамата грамадни мъжаги наведоха пиедестала под остър ъгъл, обвиха ръце около него и го вдигнаха с пъшкане.

— Ти водиш, побързай! — изгъгна Незнайния.

Уил стъпи в лепкава локва и пльосна на пода. Изтърва ръката на Джандир, търкулна се и опря длани и колене в плочките. Опули се отчаяно в тъмата, после се смръзна — пръстите му докоснаха студена разкъсана плът.

— Джандир, не ги оставяй да ме накълцат… Ръката на елфа го хвана за рамото.

— Тук съм, Уил, тук съм. Живи сме, няма да ни доближат. Хайде, не бива да спираме.

Незнайния пое отката от първото блъскане по дървения капак, дори неговите широки рамене се раздрусаха. Но макар и защитено с магия, дървото поддаде на напора.

— Още веднъж — нареди Троун. — Готов ли си?

— Бутай!

Кепенецът се напука, но не го пробиха.

— Малко остава — изръмжа Троун. — Още веднъж.

— Бутай!

Мраморният пиедестал разби плътните дъски, Троун отскочи встрани и Незнайния тласна колоната към пътеката около храма. През назъбената дупка задуха свеж полъх, а маговете усетиха нещо несравнимо по-хубаво — поток от мана. Целостта на Студената камера бе нарушена.

— Достатъчно е! — извика Дензър.

След две-три секунди меко сияние обля залата — Ериан не засили прекалено яркостта на светлинното кълбо, за да не заслепи всички след пълния мрак. Щом то светна, Джандир и Уил хукнаха към вратата, но елфът куцаше немощно.

— Вижте й сметката на вратата! — каза тутакси Хирад.

— Ей сега.

Силовият конус, насочен от Илкар, изтръгна двете крила с пантите и ги завъртя нагоре в топлата нощ.

— Махаме се! — Хирад ги поведе в лудешки бяг, не можеше да се насити на въздуха, неосквернен от вонята на разложението. — Ако ни последват, ще им избягаме. По-пъргаво, де!

Гарваните изскочиха от храма, Джандир и Уил се дотътриха последни и се свлякоха на пръстта пред стъпалата. Статуите спряха на прага, докъдето се простираха границите на заклинанието.

А между дърветата се показа фигура с маска, после още една. Свикналите с тъмата очи виждаха всичко като по пладне. За секунди деветдесет Закрилници се изпречиха на пътя им, водени от конник.

Гарваните се наредиха за бой с Незнайния в средата. Той не откъсваше поглед от редиците зад ездача. През цялото време бе усещал смътно, че са тук…

Уил обаче остана при Джандир, който кървеше от рамото до хълбока.

— Той има нужда от помощ!

— Ние също — процеди Ериан.

Уил се озърна чак когато чу гласа на Дензър:

— Стилиан, малко закъсня да ни спасиш.

— Забележително! — клатеше глава Господарят на хълма. — Важно беше да оцелеете. На Балея не й остава много време.

Ордите идваха и на Дарик му предстоеше най-критичното решение като пълководец. Изпрати Гарваните невредими на запад, а ден по-късно Стилиан и неговите Закрилници минаха в галоп покрай него, настървени за мъст. Без да заговори Господаря на хълма, Дарик бе видял каквото искаше в очите му — горко на онези западняци, които се изпречат пред тази стотна, въплътила гибелта им.

Смяташе, че е обмислил добре всичко — макар че на него повериха отбраната на източните земи, истинската битка щеше да се води от Гарваните и както изглеждаше — от Стилиан. А самият Дарик си бе подбрал най-способните помощници, които успя да намери. Всеки от тях можеше да командва защитниците на прохода не по-зле от него.