Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Огледа се какво правят другите. Маговете гледаха унесено — подготвяха се за заклинания, но гримасите им подсказваха, че се мъчат. Ококореният Джандир се опитваше да следи какво става навсякъде. Уил трескаво ръчкаше кутията. Хирад чуваше как Незнайния и Троун дърпат и блъскат врати и прозорци, но глухият тропот се губеше във все по-гръмкия хор от слети гласове.

Ериан притисна длани към главата си, вече не успяваше да се съсредоточи. Илкар също загуби власт над оформената мана.

Изведнъж оглушителният шепот секна, светлинното кълбо примигна и угасна. Уплашеният Уил изтърва инструмента.

Ериан залитна и повлече Дензър на пода. От непрогледната чернилка долетя ругатнята на Незнайния, който си блъсна главата в стената. Задъханият Уил измъкна късите си мечове, избута неволно Хирад, спъна се и падна с вик. И Хирад усещаше болезнено ударите на сърцето си. Нямаше никакъв проблясък в храма.

— Илкар, Джандир, Троун — казвайте ни какво виждате. Ериан, искам светлина.

Чегъртане на метал по камък заехтя в залата.

— Някой ще направи ли нещо? — изрева Хирад. До него Дензър вдигаше Ериан от пода. — Имаме нужда от светлина. Веднага! И какъв беше този шум? — Подметката на ботуша му се хлъзна по засъхнала локва кръв. Ставаше по-задушно, очите му се разлютиха от вонята. — Няма ли поне да запалите огниво?

— Да, да, сега… — засуети се Уил.

Прибра мечовете и порови в чантичката си за огниво. Пак се чу чегъртане, последвано от тежък тътен, разтресъл пода.

— О, не… — отрони Илкар с ужас.

— Какво? Казвай де! — кресна Хирад. Дрънчене на метал, нови тежки стъпки…

— Статуите се размърдаха — смънка Илкар. — Идват насам. Заемете позиция. Незабавно! Незнайния, Троун, върнете се при нас.

— И накъде да вървя, по дяволите?! — възкликна огромният воин.

Илкар едва го различаваше как тътри крака в горе-долу вярната посока.

— Продължавай напред. Троун, хвани го за ръка. Двамата заобиколиха припряно труповете на стражите.

Хирад изви глава надясно, но не видя Ериан, само усети, че е наблизо.

— Къде е светлината?

— Не мога да оформя маната.

— По-кротко — настоя Дензър. — Ще направим нещо.

— Няма! — отсече Илкар. — Нещо прекъсва потока от мана. Онези ще ни доближат след минута. Уил, влез зад кръга, трябва да го вземем този камък най-сетне.

— Добре — по-сдържано се съгласи Уил.

Отрядът се подреди около пиедестала. Незнайния застана между Хирад и Илкар. Вдясно от варварина бяха Джандир, Дензър, Ериан и Троун. Уил плъзгаше длан по пода, накрая напипа клина и пак се опита да го пъхне между стената и капака на кутията.

Метал и камък друсаха пода под краката им с всяка крачка на статуите, които настъпваха неумолимо. Хирад усещаше как надвисват в тъмата огромни, ужасяващи с бездушното си спокойствие. Той вдигна меча пред себе си.

— Илкар…

— О, богове! Това е заради самия храм! Варваринът подскочи от неочаквания вопъл на Илкар.

— За какво говориш? — попита Дензър.

— Ние тримата ослепяхме още преди да угасне кълбото. Помисли — кръгло здание, куполовиден покрив, затворено е отвсякъде, има остри шпилове…

Прозрението се смеси с гузната гримаса на тъмния маг. Обвиняваше се, че разбра чак сега.

— Значи сме в Студена камера.

— Хирад, трябва непременно да отворим врата или прозорец. Довери ми се. Ще ни нападнат след двайсетина секунди.

Железните ръкавици застъргаха по дръжките на вдигнатите брадви.

— Илкар, Ериан, опитайте се да отворите нещо. Другите, стеснете кръга. Нека дадем повече време и на тях, и на Уил. Троун, Джандир, вие ще предупреждавате. Само да не беше тая смрад…

— Обкръжават ни — започна Троун. — Вдигнали са брадвите за удар отгоре. Хирад, срещу теб са двама. Дензър — един. Незнаен — двама. Ще замахнат едновременно от ляво на дясно и надолу.

— Незнаен, готов ли си? — промърмори Хирад, за да разсее мъглата в собствената си глава.

Задавяше се от вонята при всяко вдишване, челото му се покри с капки пот.

— Човек не може да е готов за такова нещо. Наведи острието, за да отклониш удара встрани, иначе ще те съборят.

Чегъртането и стъпките спряха. Около отряда се чу шумолене.

— Сега! — извика Джандир.

Брадвите се стовариха. В последния миг Хирад долови силуетите на статуите и сенчестите очертания на оръжията. Стиснал дръжката на меча с двете си ръце, той се наведе да избегне едното острие и отклони другото. Навсякъде по кръга се пръснаха искри от сблъсъка на стомана в стомана и за част от секундата откроиха кошмарните маски, преди всичко да потъне отново в мрак. Поне всички оцеляха след първия удар.