Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Шестима — отговори Илкар. — Колкото и да е срамно, не знам имената им, а би трябвало.

— Наистина ли? — сепна се Дензър.

— Не ми се струваше важно да ги науча.

— А за нас беше един от първите уроци. Памун, Арумун, Белфамун, Уеямун, Истормун, Гириямун.

— Браво! — ухили се Илкар.

— С тях плашеха непослушните ученици — на свой ред се засмя Дензър. — Колко жалко, че вече не са само предание…

Умълчаха се. Щом чуха имената на страшилищата, Гарваните сякаш за пръв път осъзнаха колко непосилно е начинанието. Поражението беше неминуемо, ако отстъпеха Крадеца на зората в ръцете на Върховните вещери, но и след унищожаването им не се знаеше на чия страна ще е победата.

Дензър пушеше и както винаги, щом се отпуснеше, си спомни за своя Следник. Принуди се да не мисли за него, а за огромната гробница, властваща и над Парве, и над цялата Раздрана пустош. Пищна стълба водеше към сърцевината на пирамидата. В дъното на куполовидната зала обикновена врата водеше към криптата. Там Пазителите, избрани сред поклонниците, се грижеха за шестте каменни саркофага и подготвяха завръщането на древното зло. Чакаха промяната, която ще оповести, че същността на Върховните вещери ще покрие отново с плът костите им. Потрепери и пак се помоли да стигнат дотам навреме.

Щом настъпи нощта, тръгнаха по пътеката право към храма. Троун обеща, че няма да срещнат никого. Дензър започваше да вярва, че храмът е празен, но недоумяваше защо тази мисъл го смразява.

Приближиха след час в пълна тишина, чуваше се само слабото плискане на водата в езерото по брега, което навяваше покой, но не и за Гарваните. Подредиха се и запристъпяха бавно към огромната дъбова врата, укрепена с желязо. Незнайния беше в средата на плоския клин, Хирад и Джандир отдясно, Троун и Уил отляво.

Зад тях Илкар беше готов всеки миг да ги прикрие с щит, Ериан трябваше да сътвори светлинно кълбо, а Дензър се канеше да отблъсне всеки враг с нещо твърде разрушително.

Джандир долепи ухо до вратата.

— Нищо не се чува, но дъските са много дебели. Поне няма защо да очакваме, че ще заварим вътре триста вряскащи поклонници.

— Има само един начин да проверим — каза Хирад. Изтича по няколкото протрити стъпала, хвана дръжките на двете крила и дръпна с все сила. Още щом се открехнаха със скърцане, навън се разпростря тежката воня на смърт. Хирад се дръпна, извил глава встрани.

— Богове… Гадно е. Ще мине време, докато се проветри малко.

Прибраха мечовете в ножниците, разпръснаха оформената мана. Никой нямаше да ги нападне отвътре.

Мракът в храма беше непрогледен. Другите седяха по края на стъпалата, за да не ги лъха откъм входа, а Илкар надничаше, измъкваше се да си поеме дъх и описваше какво е видял.

Веднага различи труповете, осеяли пода от черни, бели и зелени плочки. Взря се по-напрегнато и опита да си представи как е протекла схватката. Близо до вратата бяха натръшкани трима мъже с брони и зелени наметала, а около тях лежаха други четирима — несъмнено нападателите. Не бяха западняци, може би нечии наемници, но тъмното кожено снаряжение и обликът им показваха, че не са от стражата на храма.

Видяното навътре напълно объркваше картината. В дъното лежаха труповете на поне шест-седем от Повелителите на мрака в тъмнозелени мантии с качулки, кръвта им се бе стекла на локви във вдлъбнатини на пода. Из залата бяха убити още двайсетина от тях — невъоръжени и беззащитни.

Но погледът на Илкар се задържа върху сцената в средата на храма. На висок пет стъпки пиедестал имаше кутия от метал и стъкло, в която бе сложено Окото на смъртта — черно кълбо с наситеночервени и изумруденозелени ивици, увиващи се около ослепително син диск.

Около пиедестала също имаше половин дузина трупове, но беше трудно да ги преброи. Някой буквално ги бе накълцал на парчета. Кръвта бе оплискала всяка повърхност. Но не съсечените тела безпокояха Илкар. Не можеше дори да предположи кой се е разправил с тях толкова безмилостно.

Нещо не беше наред. По останките и от техните дрехи съдеше, че не са нито поклонници, нито от стражата на храма, но сякаш се бяха бранили в кръг около пиедестала. А убийците им не бяха взели камъка. Отгоре на това не бяха загубили никого от своите, нито пък бяха оставили някаква следа от себе си. Не откриваше смисъл в гледката.

Задържа въздуха в дробовете си и навлезе две крачки зад прага.

— Внимавай, Илкар — помоли Хирад. Елфът се озърна.

— Всички са мъртви.

— Откога?