Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Засега се движат бавно — подхвана Троун. — Вдигат по малко брадвите, май се канят да замахнат странично. Да видим какви удари ще опитат.

Уил се бе долепил до кутията и въпреки силната смрад надушваше метала и стъклото. Опитваше се упорито да вдигне капака, докато около него другите отблъскваха атаката, за да го предпазят. Застави се да прогони страха. По усет знаеше, че стъклото е закалено и само с голям чук или меч би могъл да го счупи, но Дензър не искаше да рискуват. Не намираше механизъм, който да отваря кутията. Не се съмняваше, че рано или късно ще го открие, но още колко щяха да издържат съратниците му?

Илкар бе уловил ръката на Ериан, за да я измъкне от събиращия се около отряда мъртвешки обръч. Той позна веднага, че статуите няма да се обърнат към тях, защото бяха настроени да нападат само онези, които дръзваха да посегнат на камъка. Реши да не губи време с яката тежка врата и се насочи към най-близкия затворен прозорец.

— Ериан, сега сме при стената.

— И какво да сторим, да му се не види?

Тя опря длани в дървения кепенец, ноктите й задраскаха по ръбовете му.

— Използвай ума си. Незнайния опита със сила, ние ще търсим какво ги затваря.

— Ако е магия?

— Нека не губим вяра, че можем да отстраним заклинанията им. — Елфът сви рамене, макар че тя не забеляза. — Друго не ни остава.

— Готвят се за втория удар — прозвуча гласът на Джандир. — Замахват към корема от дясно на ляво. Отдръпнете се и отбийте. Сега!

Осемте брадви пропуснаха целите си със свистене. Хирад губеше самообладание, не можеше да контролира хода на такава схватка. А под краката му коричката върху съсирената кръв се напукваше и подът ставаше по-хлъзгав. Добре че статуите нямаха голям избор от бойни похвати.

— Ето, отново ще ударят отгоре. Не се местят. Знаете какво да правите. Сега!

Но ударите бяха много по-мощни. Хирад отстъпи и опря крак в Уил.

— Дензър?

— Още се крепя, но докога…

— Вторият удар — предупреди Троун. — Сега! Незнайния изпъшка от усилието, с което отклони брадвата към пода.

— Стават все по-бързи.

Ако статуите продължаваха да ускоряват атаките, Хирад не очакваше боят да се проточи.

Уил налучка с пръст дупчицата под ръба на капака. Нямаше време да се възхити на незнайния майстор. Бръкна в чантичката, намери тънка тел и чевръсто я пъхна в кутията. Някъде вътре беше проклетият заключващ механизъм. Около него схватката се разгорещяваше, Хирад два пъти го бутна, докато се изплъзваше от страшните си противници.

Дензър отмаляваше. Макар че чуваше навреме за всеки удар, не бе свикнал мускулите и сухожилията на ръцете и раменете му да се напрягат до скъсване. От миризмата на гниеща плът му се гадеше, силите му се изчерпваха. Вече си представяше последната кратка болка, когато брадвата ще го разсече.

За Троун все още беше лесно — също като Хирад прехвърляше тежестта на меча от едната ръка на другата и даваше мимолетен отдих на мускулите си. Но Джандир се изтощаваше. Леката сабя на стрелеца не подхождаше за отбиване на такава мощ. Скоро брадвата щеше да стигне до тялото му.

Малко оставаше Уил да изреве от радост, когато телта се провря в края на дългия отвор. Още малко надолу…

— Ей сега отварям.

— Не прави нищо. — Незнайния избягна поредните удари на двете статуи, докато умуваше. — Вземеш ли камъка, ще погнат теб. Нека бъдем готови за това. Джандир?

— Тук съм… — изграчи елфът.

Задушаваха се в спарения, наситен със смрад въздух. Никой нямаше да издържи цяла нощ.

— Щом му кажа, Уил ще махне капака и ще грабне камъка. Наведи се при следващия удар, хвани го и се проврете между статуите към другия край на храма. Останалите внимавайте да не ви докопат накрая.

— Ще ударят ей сега — предупреди Троун.

— Хайде, Уил! — кресна Незнайния.

Крадецът бутна надолу с телта и щом капакът отскочи встрани, той сграбчи камъка.

— Взех го.

Незнайния се хвърли в пролуката между двамата си неодушевени противници и усети, че Хирад е направил същото. Джандир дръпна Уил да се изправи и го бутна пред себе си.

— Тичай!

Брадвите разцепиха плочки по пода, разхвърчаха се искри. За миг другите видяха Уил и Джандир да бягат между труповете към отсрещната стена. Отново започна мудното триене на камък в метал — статуите ги преследваха.

— Джандир, ти си очите на Уил — напомни Незнайния. — Не допускайте да ви притиснат от всички страни.

— Не се съмнявай — пресипнало отвърна елфът.

— Сега да отворим проклетите кепенци някъде. Илкар, какво открихте?