Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Хирад и Илкар изостанаха зад Дензър и Ериан, за да яздят с Незнайния.

— Защо Троун каза, че само ти можеш да го разбереш? — започна направо варваринът.

— Ама и ти си недодялан, та няма накъде… — не скри досадата си елфът.

— Поне си знаем, че винаги е един и същ — завъртя глава Незнайния. — Слушай, Хирад, сложно е да се обясни, пък и не е приятно. Поне за мен. — Взря се в гърба на Дензър, който се преструваше, че не ги чува. — И Троун, и аз сме израснали с мисълта, че се различаваме от останалите. Питайте него как е научил. Важното е, че и двамата сме имали в себе си нещо, което е било неизбежно, макар да не сме го искали. Е, аз си въобразих по едно време, че ще се изплъзна…

— Ако не искаш, не говори за това… — промърмори Илкар.

— Защо да не кажа тъкмо на вас? Дензър го знае. Няма нищо случайно в избора на Закрилници. Аз съм от Ксетеск. Ние… тоест те, онези в Школата, си подбират момчета от родове, известни със силата, пъргавината и издръжливостта на своите мъже. Отрано започнаха да ме подготвят за воин, а на тринадесет научих причината. Опитваха се да скрият истината от мен. Ясно ви е защо. Дотогава си мислех, че ще служа в стражата на Школата. Никак не ми допадна, че вече са обрекли душата ми на Хълма в Ксетеск, и избягах. По-късно узнах, че се случвало често, но в Школата нямали нищо против. Какво ги засяга, щом не можеш да се отървеш дори в смъртта?

— Знаел си от малък… — Хирад се натъжи, но и малко се подразни, че Незнайния е крил тайната си от тях десет години. — Затова ли си избра такова име?

— Да. Не можех да се изплъзна от натрапената ми участ, но отказвах да го призная и на себе си. Опитах с измислени имена, но не пасваха, накрая реших да не казвам никому нищо. И когато Илкар изтърси онзи майтап за Незнайния воин, аз си казах, че ми подхожда. Името, което изобщо не е име. — Подъвка си устните и добави прегракнало: — Да де, рекох си и че ако съм с Гарваните, може да не умра скоро. Но и така нямаше да им избягам.

— Извинявай, това не ми е ясно… — смънка Илкар.

— И на мен — поклати глава Хирад. — Щом толкова си искал да не умираш, защо излезе сам срещу кучетата?

— Защото накрая проумях, че рано или късно онези ще ме докопат. И реших поне да спася вас със смъртта си. Надявах се, че ако тя ме застигне толкова далеч от Ксетеск на място, където маната е неустойчива, може би… Надявах се да не ме намерят.

— Чакай малко, да се върнем на нещо… — запъна се Илкар. — Ти каза, че рано или късно щели да те докопат.

Елфът се надяваше да е сбъркал в догадките си. Незнайния обаче само тръсна глава и отново се вторачи в гърба на Дензър.

Само миг по-късно тъмният маг дръпна юздата на коня си и се изравни с тях.

— Всъщност искаше да каже, че демоните са щели рано или късно да му вземат душата, без да ги е еня дали е жив или мъртъв. Знаел е, че времето му изтича. Кому е притрябвал Закрилник на четиридесет години? — Дензър изричаше всяка дума с отвращение. — Ето защо е предпочел смъртта. Надявал се е да спаси не само нас, но и себе си. Но те го намериха. Отнеха му смъртта. — Смуши коня си, за да се върне до Ериан. — Сега знаете защо горкият Ларион и аз искахме да освободим всички. Колко ли от тях не са били мъртви, когато са ги превърнали в Закрилници…

Хирад прехвърляше какви ли не думи в ума си, но още дълго не издаде нито звук. Зяпаше ту Дензър, ту приятеля си, смаян от онова, което Незнайния не бе споделил нито веднъж толкова години. Никога не бе имал нито бъдеще, нито избор, а не се издаде.

Незнайния го погледна сякаш бе прочел мислите му.

— Толкова исках животът ми в отряда да е истина, че повечето време си вярвах. И как ще окача меча на стената и ще стана кръчмар в „Гарваново гнездо“…

— Но сега можеш! — ободри го Хирад, обзет от неочаквана радост. — Щом войната свърши, можеш да направиш и това!

Но Незнайния попари надеждата.

— Не биваше да ме освобождават. Загубих твърде много. — Задави се, а Дензър се озърна с откровен ужас. Незнайния му кимна. — Също като теб, Дензър.

— Какви ги говориш?! — уплаши се и Илкар.

— Душите на Закрилниците се сливат под Хълма. Ние сме едно цяло. И когато моята се върна и отново стана част от мен, изгубих завинаги всичко, което ми даваше братството на Закрилниците. Живея, дишам, смея се, плача, но вътре е празно. Боговете да ви пазят, за да не научите някой ден как се чувствам.

Войската на западняците, по-малобройна, но настървена за мъст, настъпи към Блекторн на следващата сутрин. Баронът гледаше от твърдината на замъка как ливадите се покриват с вражески редици. Гресе пак беше до него и нервно свиваше и отпускаше пръсти. Повече от три часа западняците заемаха позиции на равнината под неуморния ритъм на тъпаните. Знамената им се развяваха, каруците на обоза се струпваха отзад, крясъците на предводителите се смесваха с лая и квиченето на кучетата.