Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Имаха запаси от храна за три месеца, а Блекторн смяташе, че ако дотогава всичко не е приключило, Дарик ще е отблъснат извън Подкаменния проход, Балея ще е безпомощна пред грабителите, а поражението — неминуемо. Сега оставаше само да чакат.

Западняците не ги накараха да чакат дълго.

Стилиан, чийто ум още беше обгърнат в мъглата на яростта и неутолимата жажда за мъст, спря в ранния следобед пред източния вход на прохода, придружен от сто Закрилници. Стражата го гледаше уплашено, но тези войници си знаеха задълженията. Не го пускаха да влезе.

— Моля ви да обясните по каква работа дойдохте — каза един от тях почтително.

— Да изтребвам западняци — бездушно отвърна Господарят на хълма и лицето му показваше, че няма да търпи възражения.

— Заповядано ми е да задържа тук всекиго, докато генерал Дарик не разреши преминаването му.

— А знаеш ли кой съм аз? — рязко попита Стилиан.

— Да, господарю.

— Следователно знаеш и че тъкмо аз дадох заповедите, които изпълнява вашият командир. И имам правото да разреша на самия себе си преминаване през прохода. Отдръпнете се.

Вторачиха се в него неспокойно и колебливо. Той изви вежди.

— Къде е Дарик?

— В другия край, ръководи изграждането на укрепленията.

— Вие изпълнихте най-похвално своите задължения. Нека той лично ми каже дали е съгласен да продължа на запад, когато изляза от прохода.

Те най-сетне се усмихнаха с облекчение и се дръпнаха.

— Желая ви късмет, господарю — каза първият войник. Стилиан се взря в него от седлото.

— Никога не разчитам на късмет.

Препусна към входа и маскираните Закрилници го последваха безмълвно. Бързо минаха през прохода с конете си, подбрани според издръжливостта им. Стилиан почти не обърна внимание на опустошението, което бе причинила новата магия на Ксетеск, а и не беше настроен да се възхищава на успеха. Стигна до другия край привечер и спря пред Дарик.

Генералът разгада изражението му — Стилиан изгаряше от желание да се разправи с онези, които погубиха Селин. Без да каже нито дума, даде знак с ръка. Стилиан и Закрилниците устремно продължиха в земите на западняците. Нямаше да спират за почивка през нощта. Стилиан искаше по-скоро да се добере до някои места и на свой ред да натрие носа на наглия варварин.

Хирад се събуди доволен, че послушаха Троун и разпънаха кожените навеси вечерта — сега дъждът барабанеше по тях. Седна и се почеса по темето. Надушваше дим. Уил бе клекнал до печката, покрил раменете си с кожено наметало. В котлето кипеше вода.

Илкар се обърна на другата страна и сънливо погледна дъжда.

— Събудете ме когато не вали.

Бивакът се оживи полека. Четирите навеса образуваха полукръг, в чийто център беше печката. Бяха спрели за нощувка в рядка горичка до поток, доста далеч от Подкаменния проход.

Хирад отново се поддаде на смътните опасения. Макар че около него бяха най-близките му приятели, а и на другите можеше да повери живота си, той не забравяше колко рядко е стъпвал в земите западно от Чернотрън. Представяше си накъде отиват само по карти и слухове, затова не беше спокоен.

— Колко път има от тук до храма на Повелителите на мрака? — попита той.

Троун седеше с Уил в другия край на бивака, до тях бяха Ериан и Дензър, а най-близо до Хирад — Незнайния и Джандир.

— Не повече от един ден — отвърна Троун, щом сдъвка залъка. — Ако не се наложи да заобикаляме твърде много западняшки отряди.

— Отдалечаваме се от пътищата, по които вървят войските им, и не вярвам, че те са опасни за нас — каза Незнайния. — А и както чух, бива те да оставаш незабелязан.

— Да, това го умея…

— Тежък удар е, нали… да откриеш, че си такъв, какъвто не ти се иска… — промълви с безмерна печал Незнайния.

Двамата с Троун се спогледаха, другите чакаха какво ще последва. Но Троун просто кимна.

— Само човек като теб може да разбере болката и страха. Бих дал всичко на този свят, за да не съм такъв.

— Но в криптата… — запъна се Ериан.

— Правя го, когато няма друг изход, когато са застрашени скъпи за мен хора. — Троун се надигна. — Отивам да оседлая конете.

Незнайния също стана и тръгна с него. Другите помълчаха смутени.

— Това не е някакъв дар от съдбата — обади се накрая Уил, докато гасеше печката и чакаше да се охлади под дъжда. — Страх го е, че някой ден ще изчезне, вместо да си върне човешкия облик, и ще остане само вълкът.

Гарваните потеглиха след двайсетина минути. Дъждът трополеше по наметалата, потокът зад тях прииждаше. Троун избираше откъде да минат, без да продумва.