Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Всичко щеше да се реши под стените на замъка Блекторн.

Подкаменният проход бе резултат от неимоверен труд по разширяването на естествен процеп, криволичещ в планинските недра. Много години и десет пъти повече хора бяха изгубени в прокопаването му, започнато от група барони — предшествениците на Търговския съюз на Корина. Но накрая имаха безопасен пряк път през почти непроходимата планинска верига, разделяща Балея.

Близо до входа височината се снишаваше, колкото да мине каруца с чергило, и започваше да се издига чак триста крачки по-навътре. Но ширината навсякъде беше най-малко две каруци. Проходът минаваше през невероятни естествени кухини и прекосяваше по мостове пропасти, чието дъно бе осеяно с костите на окаяници без късмет или жертви на убийства. Дори в галоп конник можеше да стигне до другия край за четири часа.

Още с влизането в прохода Дарик се стъписа от опустошението, което бе причинила магията на Ксетеск, свързала измеренията. Светлинните кълба прогонваха мрака около кавалерията, която напредваше покрай останките от укрепленията на западняците. Всъщност нямаше почти никакви следи, че някой е градил тук защитни позиции.

Тук-там стърчаха късове дърво от пукнатини, виждаха се и разхвърляни камъни до стените. От западняците нямаше и помен.

Нататък проходът се разширяваше и нагоре, и от двете страни. Дарик накара коня си да забави ход, щом зърна ужасяващо очевидните последствия от заклинанието. Знаеше, че тук западняците са подготвяли най-силен отпор — стрелкови позиции за големи арбалети и катапулти, улеи за изливане на горящо масло. В скалите бяха издълбани казарми за няколко хиляди войници, същински лабиринт от стаи и коридори се простираше на поне половин миля отляво и отдясно.

Но тишината, в която бълбукаше течаща вода, стигаше като доказателство колко точно бяха пресметнали всичко маговете от Ксетеск. Могъщият поток океанска вода, прехвърлен с огромна скорост между измеренията, бе придобил неумолима сила в тясното каменно гърло след входа, преди да залее неподготвените за стихията западняци.

Не би ги спасило нищо друго, освен навременно изтегляне от прохода. Водата бе нахлула във всяка кухина, за да заличи тяхното присъствие. От някои по-високи позиции още се стичаха ручейчета. Дарик чуваше зад себе си приглушените възклицания и слисаното мърморене на хората си.

— Нямало е къде да избягат — прошепна си той и се учуди на мимолетното съжаление към обречените.

— Да претърсим ли казармите? — попита един от заместниците му.

Дарик завъртя глава.

— Едва ли ще ви хареса онова, което ще заварите там. — Подкара коня в тръс, но още се озърташе. — Докъде ли е стигнала водата?

— Маговете от Ксетеск казаха, че се е процедила в пропастите чак когато е заляла една трета от прохода.

— Питам се докъде трябва да им бъде позволено да стигнат в тези техни проучвания… — промърмори генералът.

Подобни съмнения тормозеха и ума на Илкар, откакто светлинното кълбо на Ериан показа на Гарваните как потопът е помел западняците.

— Не знаем достатъчно как това прехвърляне на материя влияе и на двете измерения.

— Зависи колко често ще бъде използвано заклинанието — отвърна Дензър. — Количеството вода, което видяхме днес, е нищожно за мащабите и на двата свята.

— Не можеш да отречеш, че равновесието бе нарушено, макар и в твърде малка степен.

— Да, но ако преместиш песъчинка от едното блюдо на везните върху другото, разликата няма да се забележи.

— Само че някой ден поредната песъчинка ще наклони везните, ако местиш само от едното блюдо в другото. Какво ще стане тогава?

— Колко жалко — промълви Незнайния, — че всички мислят само как да използват такива заклинания във войната. А биха могли да прехвърлят вода от голямо езеро в измъчени от засуха земи…

Преди сборната кавалерия на четирите Школи да доближи западния край на прохода, навън се бе здрачило. Чак там се натъкнаха на първия жалък опит за отпор. Личеше, че вестта за водното заклинание на Ксетеск е стигнала дотук и страхът от повторението му е надделял. Опустелите стражеви постове бяха красноречиво свидетелство.

В края на прохода обаче видяха набързо стъкмено укрепление, което препречваше пътя. Двайсетина западняци си бяха наумили да не допуснат нападателите в западните земи. Всички имаха лъкове или арбалети, но Дарик спря недалеч от тях, уверен в защитата, която му осигуряваха маговете.

Един от западняците се развика: