Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Бароните пришпориха конете си към град Блекторн.

Съдбовното за Подкаменния проход утро започна без дъжд, но над планината отново се събираха тъмни облаци. По зазоряване кавалерията на Дарик се подготви за атака и потегли към прохода. Пред бавно напредващата колона вървяха тридесет магове от Ксетеск, млади и стари. Всички носеха емблемата на Господаря на хълма — кула над корона, извезани със злато на черен фон.

Гълчавата притихна, щом конниците се подредиха зад маговете. Гарваните яздеха най-отзад. Чуваха се само чаткане на копита, неспокойно цвилене на коне и плющене на стотици наметала, подмятани от вятъра.

Дарик яздеше с гордо изправени рамене. Първият генерал на сборна войска от четирите Школи след толкова столетия — чест, за която дори не мечтаеше доскоро.

Но сега пред него маговете очакваха заповед, а зад гърба му петстотин конници щяха да се втурнат в прохода, когато им даде знак. Всяка стотна имаше свои защитни магове, които да я пазят от вражески стрели и копия, както и от магия, а и да осветяват прохода.

Хирад, Илкар, Ериан и Незнайния бяха около все още бледия, но по-приказливо настроен Дензър. Джандир, Троун и Уил — с още повече бели косми по главата — говореха помежду си. Хирад се подсмихна тъжно, защото си спомни първите дни на Ричмънд, Талан и Рас в отряда. И новаците скоро щяха да се почувстват наравно с останалите… ако доживееха.

— Какво ще направят сега? — попита варваринът. — Ще бъде нещо страховито, щом са се събрали тридесетима…

Дензър вдигна рамене.

— Гледката ще си струва чакането.

— Стига де, сигурно вече се досещаш — укори го Илкар. — Щом ще ни покажат плодовете на двайсетгодишни изследвания, все трябва да си дочул нещо в Ксетеск.

— Ха… Ти май си мислиш, че нашите изследователи са откровени като вашите. Не забравяй, че в Ксетеск сътворяването и овладяването на ново заклинание е най-прекият път към званието Магистър.

— Ако няма да споделиш никакви слухове с нас, дръпни си ръката от кръста ми — усмихна се Ериан.

Дензър не помръдна.

— Не искам да развалям изненадата, а ако не се лъжа, ще бъде нещо невиждано досега.

— Поясни, моля те — обади се Незнайния, който рядко отваряше уста и не се отдалечаваше от тъмния маг.

Дензър се подвоуми.

— Добре… Ще кажа само, че това е пространствена магия, неимоверно трудно е да задържиш заклинанието под контрол и ако не ме лъже усетът, свързано е с вода.

— Вода… — повтори Хирад.

— Просто гледайте — поклати глава Дензър. Дарик каза на маговете да започват.

Двадесет и един от тях пристъпиха напред и се подредиха като три страни от квадрат. Старшият заповяда оформяне на маната и в следващия миг всички наведоха глави, а ръцете им се изопнаха, сякаш задържаха огромна тежест. Стискаха клепачи и се отметнаха назад. В миговете на измамен покой Дензър изпъшка, щом усети формата на маната.

— Ама че е мощно…

Маговете закрачиха към входа на прохода. Все още не се виждаше никой навътре.

— Готови за Въздушна защита!

Трима магове от Джулаца започнаха заклинанието, с което щяха да пазят беззащитните срещу обикновена атака магове от Ксетеск.

Когато до тъмната паст на прохода оставаха двайсетина крачки, оттам полетяха първите стрели, но отскочиха от непробиваемата, макар и невидима защита, която отдавна бе усъвършенствана в Джулаца.

Тъмните магове спряха, но продължаваха да се трудят над формата на маната. Дензър бе пренастроил зрението си и се слиса от вида на заклинанието. Структурата му хем изглеждаше хаотична, хем притежаваше чудат ритъм и симетрия. Формата беше грамадна, обемът й бе по-голям от входа на прохода.

— Никога не съм…

— Невероятно е — потвърди Илкар.

— И неустойчиво — добави Ериан. — Дано го задържат.

— Как го виждате? — попита Уил.

Описаха му пулсираща тъмна синева с променливи краища, чийто оттенък напомняше за могъществото на океан. Пронизваха го оранжеви ивици, преливащи се неспирно, които ту се увиваха в спирали, ту се разделяха. За всеки маг това беше въплъщение на красотата, за другите — нещо, което умовете им отказваха да възприемат.

Напред изтичаха стрелци с лък и двайсетина западняци с мечове изскочиха от прохода, дебелите мъхнати кожи на дрехите се гънеха по телата им, плитките подскачаха на гърбовете, очите им святкаха диво под масивните чела.

Стрелците опънаха лъковете си и крясъците секнаха. Оцелелите избягаха в прохода.

— Пускайте! — нареди веднага след това старшият маг от Ксетеск.