Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Пак я зяпнаха, но щом се разкикотиха доволно, тя се смръзна.

Мъжете наоколо се настроиха по-нехайно и разхлабиха хватката. Селин завъртя китки, едната стрела прободе някого под брадичката, другата отскочи от нечия глава, но бяха безброй…

Събориха я на земята и с радостно животинско ръмжене разрязаха и съдраха дрехите й. Опипваха, драскаха и деряха, скоро потече кръв от десетина рани. Мяташе се в упорито мълчание, но те я задържаха — разкрачена, гола и изпаднала в ужас.

Отекна властен глас, тълпата притихна и направи път на шаман. Той беше на средна възраст, с одежди от дебели платове, а сивеещата му коса бе вързана на опашка. Селин се отърва от ужаса на неизвестността, защото вече знаеше какво я чака. Стигна й волята да впери поглед в очите му.

— Бре, бре, каква е хубавка — зацъка с език шаманът, разкопча колана си и коленичи между краката й. — Май дълго ще чакаш да те избави смъртта.

Изнасилването беше безмилостно — не само тласкаше с жестока грубост, но и мачкаше гърдите й. Селин не си позволи да почувства унижението и болката, само вдигна глава да го погледне още веднъж.

— За да си го извадиш, ще трябва да ме разрежете — обеща и натисна с все сила кухия кътник в устата си.

Отровата я порази мигновено и всеки мускул в тялото й се сви с необуздана сила. С последния изблик на мана чу и последния звук в живота си — писъците на шамана.

Страдалческият и яростен вик на Стилиан се чу и на другия бряг на Тривернското езеро. Последният прилив на мана от умиращата Селин беше като кол, забит между очите му. Шестима мъже го укротиха с голяма борба, а чак второто заклинание го потопи в сън, но и тогава сълзите се стичаха по лицето му, а бузите му пламтяха в треска. Когато се събуди, погледът му бе помръкнал и той закрачи веднага към павилиона, решен да не губи нито час повече.

Креслата бяха върнати за малко в залата, подредени в плитък полумесец от едната страна на дъсчената маса, на която обаче имаше покривка, свещи, гозби и вино. Стилиан седна до Барас в средата, Вулдарок беше отляво, Херист — отдясно. А отсреща се настаниха Гарваните. На скамейката пред масата бяха Дензър, Илкар и Хирад. Незнайния стоеше зад тъмния маг. Зад тях седяха Уил, Троун, Джандир и Ериан, поканени по-скоро като наблюдатели.

Нямаше предварителна уговорка за какво ще говорят. Само допреди ден подобна среща щеше да е немислима. Но положението се влоши дотолкова, че Гарваните склониха да обсъдят с другите какво смятат да правят отсега нататък.

Стилиан, който неспирно сплиташе пръсти, бездушно ги осведоми за решението да получат помощ в минаването през Подкаменния проход, но засега не разкриваше с каква магия ще бъде превзет. Дензър се взираше в него и ненатрапчиво се опитваше да долови чувствата му. Господарят на хълма усети допира на съзнанието му и го погледна измъчено.

— Те ми отнеха Селин. Ще им го върна тъпкано.

— Съжалявам, господарю.

— Сега вие ми кажете какви са намеренията ви, след като минете през прохода.

— Не — отсече Хирад.

— Моля? — слиса се Вулдарок.

И другите представители на Школите се наежиха.

— Хирад, бъди по-тактичен, моля те — неловко промълви Илкар. — Той искаше да каже, че…

— Няма да ви кажем, защото не е и нужно да знаете, за да сме в по-голяма безопасност. А пък ние няма как да знаем какво ще решим, докато не видим отблизо срещу какво сме изправени. Известно ви е, че ще се отправим към храма на Повелителите на мрака. След това — към Раздраната пустош. — Хирад си наля вино. — Друго няма засега. Ще ви известяваме докъде сме стигнали.

Седящите около масата се смълчаха, някои от изумление, други от уплаха. Само варваринът беше невъзмутим.

— Е? — разпери ръце накрая. — Какво ви притеснява?

— Хирад — започна Стилиан, — притеснява ни това, че нямаш представа с какво се захващаш. Нехайно ни казваш, че ще отидете с най-могъщото заклинание, сътворявано някога в Балея, към вражеските земи, все едно сте тръгнали на разходка в гората. Не можем да си позволим провал — тропна той по масата.

— Да, ама ако погледнеш през моите очи, престарахте се да ни провалите, откакто ни наехте за тая задача. — Хирад се понадигна от скамейката и се наведе чак до лицето на Стилиан. — Знаем как да си свършим работата и ще успеем, ако ни оставите на мира. — Седна, но изпъна показалец към Господаря на хълма. — И повече не ми разправяй, че не разбирам какво става, щом още седя до Дензър, след като толкова много от приятелите ми са мъртви или се крият.