Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Кажи ми как си.

Дензър си потърка очите. Знаеше, че са хлътнали, възпалени и с тъмни кръгове около тях.

— Не мога да възстановя запасите си от мана, не се съсредоточавам достатъчно за по-сложни заклинания и не успявам да настроя зрението си към спектъра на маната.

Това беше достатъчно за Стилиан, но далеч не изчерпваше истината.

Чувството за празнота проникваше дори в костите му и го вледеняваше. Онази част от съзнанието му, която толкова дълго споделяше със Следника, се бе изгубила. Най-много болеше от загубата на безплътния глас и усещането за друг живот наблизо. Някакво късче от него бе умряло заедно с демона.

— Скоро ще си възвърнеш способностите — ободри го Стилиан. — Нуждаеш се само от отдих. Уви, мъката няма да си отиде толкова лесно. — Гласът му се смекчи. — Съжалявам за смъртта на твоя Следник, но не мога да разбера защо е нападнал отряда на Найър. Това не ми пречи да съм доволен от възмездието, сполетяло предателя.

— Искал е да отвлече вниманието им, защото са били твърде близо. Може би са щели да настигнат Гарваните преди Тривернското езеро. Може би… Мисля си, че не беше принуден да го направи. Искал е да покаже на какво е способен.

— Но той беше само Следник — смръщи се Стилиан. — А ти му приписваш гордост…

— Имал ли сте някога свой Следник? Господарят на хълма завъртя глава.

— Не можете да си представите какво си мислят. Аз вече знам.

Стилиан си подъвка устните, озърна се към разпилените облаци в утринното небе и накрая помоли:

— Покажи ми катализаторите.

— Не са у мен.

— Но къде си ги…

— Носят ги Гарваните. Не биваше да попадат в Ксетеск.

— О, да, не биваше.

Шум в отсрещния край на лагера ги прекъсна. Тропотът на копита се засилваше, скоро Гарваните и Евансън се показаха иззад храстите. Спряха пред павилиона и слязоха от конете. Хирад веднага тръгна към Дензър, но преглътна напиращия въпрос щом срещна погледа му. Склони глава почтително и стисна дясната му ръка.

— Споделям болката ти.

— А аз — твоя гняв — усмихна се унило Дензър. Незнайник седеше на скамейка до масата и говореше с Илкар и Ериан. В гърлото на Хирад заседна буца, той позяпа огромния мъж преди да си възвърне дар слово.

Изражението на лицето, отмерените движения на ръцете, плъзгането на дланта по темето и назад към шията… Всичко беше същото. Вместо Сол виждаше Незнайния. Без маска, без празен поглед, без брадва, на гърба.

— Слава на всички богове, това си ти!

Незнайния стана и двамата се прегърнаха. Хирад го тупна по гърба.

— Как се чувстваш? Незнайния се отдръпна.

— Не знам. Поне знам кой съм. — Сви рамене. — Знаех и преди… ти да ме разпознаеш. Но не можех да говоря с теб. Нещо ми забраняваше, само очите ме издадоха. Хирад, аз трябваше да съм мъртъв…

— Само че не си и не ми пука как е станало. Важното е, че те виждам.

— Ще повториш ли думите си, ако пак отидем пред онзи хамбар?

— Ами… да, защо не? — смути се варваринът.

— Защото можеш да ме видиш и там… заровен в земята. Къде е Дензър?

— Отвън — кимна Хирад към изхода на павилиона, отреден за Ксетеск. — Защо?

— Искам да се уверя, че е добре.

Хирад понечи да тръгне след Незнайния, но Илкар отсече:

— Не му дотягай! Ела да пийнеш нещо, а и сигурно си прегладнял.

Варваринът го погледна чак когато Незнайния излезе.

— Не, сащисан съм. Какво говори?

Седна до елфа, който му наля вино и бутна пред него чиния с месо и хляб.

— Трябва да разбереш колко му е трудно да свикне. Хирад сякаш отказваше да разбере.

— Слушай — продължи Илкар, — за нас той си е все същият Незнаен — на външност, говор, походка… Във всичко. И душата, и умът, и спомените му са същите. Само че към тях е добавено преживяното, което никой от нас няма да проумее никога. Той знае, че може да изрови собствения си труп от гроба. Поблъскай си главата над това.

Варваринът не отдели много време за мислене.

— Добре де, а защо толкова е загрижен за Дензър?

— Точно сега в главата му е пълен хаос. Ериан може да потвърди, че не във всичко казано от него има смисъл. — Тя кимна. — Опитва се да потисне онова, с което не се справя, затова напред излиза желанието да закриля Дензър. Не забравяй какъв беше Незнайния довчера. Не е забравил и не се знае дали някога ще забрави.

— Той ли е или не е той? — тръсна глава Хирад.

— Да, боговете са ми свидетели. Но има единствени по рода си затруднения, които ще преодолее сам. Дай му време.

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е вярно.