Джеймс Баркли - Крадеца на зората

И преди демоните да ударят отново тънката ярка плоскост, широка осем стъпки, се простря в огряната от свещи камера. Веригата се устреми напред и Дензър вдигна ръце пред себе си. Светлинното огледало се изправи, ослепително сияние заля камерата, сякаш погълна пламъчетата на свещите и ги усили стократно. Демоните изврещяха от непоносим страх и опитаха да се отклонят, но синята светлина на веригата бе погълната.

Той заслони очите си с длан, докато Огледалото придърпваше виещите демони и неумолимо изсмукваше буйната им сила. А в следващия миг ги нямаше, останаха ехтяща тишина и меко синьо мъждукане в спектъра на маната.

Дензър настрои очите си към обикновената светлина и видя Незнайния да се подпира на каменната плоча.

Не угасиха светлините в къщата на тръгване. Хирад никак не се радваше на бягството, но това беше единственото разумно решение. Сега само при Тривернското езеро Гарваните можеха да намерят убежище и за себе си, и — което беше по-важно — за двата катализатора. Щяха да бъдат под закрилата на маговете от четирите Школи. Но той искаше и Илкар да е до него. Без неговите знания се чувстваше уязвим.

Пришпорваха конете на север, водени от стъписания Евансън, а Хирад оглеждаше вечерното небе, макар да знаеше, че няма да види Следника. Изпита мимолетно съжаление. Никой не би могъл да хареса изчадието, но то бе заслужило уважението му. Беше готово да умре, за да попречи на враговете — саможертва, която Хирад не би пренебрегнал с лека ръка.

Дензър сигурно също знаеше какво ще се случи, значи беше искрен в стремежа си да използва Крадеца на зората, за да спаси Балея, а не да даде ново могъщество на Ксетеск. Хирад се чувстваше гузен заради доскорошните си съмнения. Смуши кобилата с пети, за да настигне Евансън. Питаше се как ли ще ги посрещнат при езерото.

Не го забелязваха. Той се ухили. Яздеха по открита местност и щяха да пристигнат в стопанството след около час. Преброи дванадесет конници на групи по трима — един маг и двама Закрилници. Явно бяха готови да се бранят, но не и да посрещнат нападение от въздуха. Той кръжеше високо и маната пренасяше тревожния му беззвучен вик до неговия господар, докато подбираше жертвата така, че да провали кроежите на врага.

Ето го… Топлата вълна на страха се плъзна по тялото му. Найър, Магистър от Ксетеск. Човекът, с когото неговият господар бе поддържал мисловна връзка толкова дълго. Предател! Ей сега щеше да умре.

Издигна се още, готов да се стовари безшумно върху нищо неподозиращата жертва.

Устреми се надолу, забравил подтика да изкрещи смеха си. Погледът му не се отделяше от тила на Найър, докато цепеше въздуха с отметнати назад криле. В последния миг ги разпери, за да забави полета, изпружи крака напред и заби нокти в незащитената шия на Магистъра.

Найър изохка, килна се от коня и тупна по лице на земята. Закрилниците извикаха, но беше късно да помогнат. Докато завъртят конете и доближат, Следникът изви гръб назад и халоса слепоочията на Магистъра с юмруци, които смазаха черепа като яйчена черупка.

Чак сега се разкикоти, изпърха нагоре и се стрелна покрай объркан Закрилник, който напразно замахна с меча си.

С възбудено цвърчене Следникът направи остър завой, а тримата оцелели магове се подготвиха за заклинания, с които да го повалят.

Болката се впи в левия му крак и прогори опашката му.

Понесъл се ниско над земята със Сенчести криле, пригодени за стремглав полет, Дензър нададе остър крясък, когато болката на Следника затътна като гръмотевица в главата му. С последни сили съхрани безплътните криле, но сълзите замъгляваха зрението му.

Погледна през рамо — Незнайния не изоставаше. Дензър успя да се възхити на безметежността, с която бе приел да го носят Сенчести криле. Закрилниците имаха свойството да поддържат влята в телата им мана, но Незнайния вече не принадлежеше към тях. Щеше да стане по-зле, когато започнеше да мисли и да си припомня…

— Какво ти е? — извика му Незнайния.

— Гадините го удариха. Нараниха го.

Следникът слабееше и кръжеше отчаяно, докато огънят разяждаше крака и опашката му. Господарят беше все по-наблизо, но той не Можеше да налучка посоката, а притискащата тъма прогонваше всяка свързана мисъл от ума му и заплашваше да угаси съзнанието му. Едва долови как някой маг долу се подготви да оформи маната отново. Изхленчи в очакване на неизбежната гибел.

— Господарю, отмъсти за мен…

Заклинанието разкъса гърлото му и той се срина към земята.