Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Проклятие… — прошепна Селин.

Извади стрелата, избърса я в кожите и завлече трупа в сенчестия вход. Защо бе изостанал от другите и вървеше пеша? Заради него времето й изтичаше. Скоро щяха да го потърсят.

Добра се до площада след пет минути и само с голямо напрежение на волята запази спокойствие пред гледката. Всяка страна на квадратния площад беше дълга най-малко петстотин крачки, навсякъде имаше бели каменни плочи, а от изток към пирамидата водеше пътека от искрящо бял кварц. Пирамидата се издигаше на поне двеста стъпки, гладка отвсякъде, като се изключат стъпалата към шестте сигнални огъня на върха. Подобаващо внушителна гробница за най-страшните врагове в историята на Балея.

А повторният сблъсък с тях нямаше да закъснее — докато подсъзнанието на Селин немееше пред зашеметяващия градеж, умът й се опитваше да осмисли плътната тълпа от поклонници, коленичили пред отворения вход на тунела.

Мълчаливи и неподвижни, покрили главите си с черни качулки, те приличаха на тъмен килим. Не правеха нищо друго, освен да впиват погледи в черния тунел, обрамчен от фенери. Селин усещаше духа на очакване като тежест на гърба си, но още по-силно беше предчувствието за напиращо зло. Единственият звук, освен ударите на сърцето й, беше дишането на поклонниците, бавно и равномерно, сякаш и то беше неразделна част от ритуала.

Нямаше нужда да се застоява тук. До пробуждането на Върховните вещери оставаха броени дни, ако не и часове. Тя се върна на покрива на склада и потърси мисловна връзка със Стилиан.

— Колко интересно! — мърмореше Стилиан, докато обикаляше около Незнайния. — Закрилник със свалена маска.

Незнайния и Дензър стояха насред залата, от която пищните кресла и маси бяха изнесени — представителите на Школите се канеха да потеглят към малко по-голямата сигурност на своите градове. Не очакваха да се срещнат отново тук преди края на войната. Вътре бяха останали дъски на подпори, скамейки и огнище, над което къкреше котле с вода.

Зад тях до грубата маса седяха току-що пристигналите Илкар и Ериан. Елфът не сдържа радостта си от срещата с Незнайния и възхищението си от Дензър. Барас му напомни да бъде по-сдържан, но и сега беше ухилен до ушите и не си спомняше за сандвичите в чинията до лакътя му.

Ериан пък се бе хвърлила веднага към Дензър, за да го утеши, да облекчи поне малко страданията му, но той едва я забеляза.

Другите старши магове от Школите стояха наоколо. И да не си признаваха, бяха впечатлени от нечуваното постижение, за което Ларион бе платил с живота си.

Незнайния сведе поглед към Господаря на хълма. Пред неговото огромно тяло дори Стилиан не изглеждаше толкова внушително. Воинът се отказа от двуострата брадва, която бе носил като Сол, и отново разчиташе само на тежкия си меч.

— Аз не съм Закрилник — натърти той. — Нито съм плод на експеримент, който ти или друг маг да зяпате. Ако желаеш да говориш с мен, погледни ме в очите.

Стилиан спря.

— Моля те да ме извиниш, Незнаен, но ти все пак представляваш нов етап в магическите проучвания и огромна крачка напред за Ксетеск.

— Аз съм съживен мъртвец — сопна се Незнайния. — Бих предпочел смъртта, но Ксетеск реши друго вместо мен. Повече няма да се разпореждате със съдбата ми.

— Говориш малко нелюбезно. В края на краищата ние ти върнахме живота.

Пръстите на Незнайния мигновено стиснаха гърлото на Стилиан и отметнаха главата му назад.

— Не. Вие ми откраднахте смъртта. — Господарят на хълма размърда ръце и Незнайния го предупреди: — По-добре недей. Не си толкова бърз. — Стисна по-силно и Стилиан се задави. Този път вдигна ръце в умоляващ жест. — Аз избрах кога да умра. Малцина имат тази възможност, а вие ми отнехте и нея.

— Все пак си жив… — изхърка Стилиан.

— Мога да навестя собствения си труп.

— Дензър…

Дензър като че чак сега забеляза спречкването.

— Незнаен, моля те да го пуснеш. Воинът се дръпна и изви глава към него.

— Съжалявам.

Дензър вдигна рамене. Стилиан отпрати войниците от Ксетеск, които бяха извадили оръжията си, но се вторачи с явна неприязън в Незнайния, щом той изръмжа:

— Не съм експонат от колекцията ви, Аз съм един от Гарваните.

— Дензър, искам да поговорим — промълви Стилиан. — Навън.

Дензър въздъхна и го последва, но преди това стисна за миг рамото на Незнайния. На излизане зърна с ъгълчето на окото предоволната усмивка на Вулдарок.

Стилиан не се отдалечи много от павилиона и напъди с жест помощниците си.