Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Първо най-важното — започна Хирад. — Незнайния.

— Той ли е? — усъмни се Дензър, зает с лулата си.

— Не трябваше ли аз да ти задам този въпрос? — сопна се Илкар.

— Не знам отговора.

— Той е. Кажи ми сега как е възможно, как тъй не е мъртъв и накрая вие двамата ми обяснете как тъй според вас това не е добре, защото си личи какво мислите. — Хирад пак се взря в Сол. — Богове, не виждам какво толкова ви тормози. Щом Незнайния се завърна, може и да си свършим работата. — Той се засмя за миг. — Е, чакам…

Дензър си пое дъх, преди да отговори.

— Защо да не ви кажа… Знаех, че Незнайния е Закрилник.

Аз бях на пост през нощта, след като го погребахме. Чух как демоните прибраха душата му.

— Но не ти хрумна да споделиш и с нас?! — смаян промърмори Илкар.

— И какъв смисъл имаше? — озъби се Дензър. — Бездруго бяхте провесили носове. Щях само да опетня спомените ви за него, ако ви втълпя, че е бил родом от Ксетеск, но е отхвърлил потеклото си. И щяхте ли да ми повярвате?

— Май че не — призна Хирад. — Но щом си знаел…

— И в кошмар не би ми се присънило, че точно него ще изберат да ме пази. Никога не бих се съгласил.

— Защо си губим времето в празни приказки? — отегчи се варваринът и махна с ръка към Сол. — Хайде да свалим тази смешна маска и да си продължим по пътя. — Мълчанието го смути. — Какво има пък сега?

— Хирад, не мога да сваля маската от лицето му — натърти Дензър.

— Добре де, аз ще го направя.

— Не! — След този вопъл Дензър овладя гласа си. — Недей. Не разбираш. Ако махнеш маската, ще го унищожиш. Завинаги. Щом твърдиш, че съзнанието на Незнайния е в тялото на Сол, готов съм да ти повярвам. Но ти си длъжен да проумееш, че той вече не е Незнайния воин. Той е променен напълно. Сега е Закрилник. Сол. И аз нищо не мога да направя.

— О, можеш да премахнеш промяната — неотстъпчиво изрече Хирад.

— Не може — възрази и Илкар. — Той не е Незнайния.

— Брей… Ама той ме познава. Не видяхте ли?

— Какво?! — настръхна Илкар.

— Позна ме, веднага разбрах, когато го повиках по име. — Хирад поклати глава. — И потропваше по земята с меча преди битката. Никой друг не го прави. — Варваринът повтори отчаяно: — Той е, не може да е друг.

Илкар застана срещу Дензър.

— Да имаш някакво обяснение? Аз пък смятах, че всички спомени за предишния им живот се заличават. — Дензър упорито гледаше в краката си. — Искам да чуя от теб, че е вярно. — Тъмният маг вдигна глава и срещна неохотно погледа му, после поклати глава. — О, не…

Илкар се отдръпна и погледна към Сол… не, към Незнайния воин, чиято маска бе обърната към тях. Почти осезаемо долавяше безнадеждната самота на огромния мъж.

— Незнаен, съжалявам…

— Илкар, кажи ми — разтърси рамото му Хирад.

— Той помни всичко. Не схвана ли? Помни Гарваните, „Гнездото“, всички сражения, всички години. Целия си живот! И не може да говори за тях, нито да покаже, че ни познава. Никога.

— Какви ги дрънкаш?

— Той е поробен. Душата му принадлежи на Хълма в Ксетеск.

Ако не се подчинява, ще го измъчват така, че сегашните му страдания ще приличат на някое от предишните ни пиршества. Ще умира… вечно.

Хирад помълча, докато осмисли докрай думите на елфа. Пристъпи бавно към Незнайния и приклекна пред него, за да го погледне отблизо в очите. Сякаш съзираше в тях още един цял живот на болка и самота. И всичко, което вече е било. Но то бе заключено. Изгубено зад маската, олицетворила пълното господство на Ксетеск над него.

— Ще те измъкна оттам…

Хирад се изправи и закрачи към Дензър, без да види как зад него маскираната глава се завъртя бавно. Само веднъж.

— Да не мислите, че съм искал това? — Тъмният маг посочи Незнайния и изгледа неуверено Хирад и Илкар. — Не намирам думи да ви кажа колко съжалявам.

— Да знаеш, писна ми от твоите извинения — изпъчи се заплашително варваринът. — Напоследък всички злини се стовариха върху Гарваните заради теб. И не само защото умряха толкова много от приятелите ми. Да изброя ли колко пъти — побутна го в гърдите — щяхме всички да си докараме белята пак заради теб? До гуша ми дойде. Докато не помогнеш на Незнайния, няма да си мръдна пръста за теб, ясно?

Тъмният маг извади лулата от устата си.

— Разбирам колко ти е тежко, но наистина не съм…

— Няма „но“! — Хирад го тласна назад, но Дензър се задържа да не падне. — Като скочи в онова разкъсване, рискува всичко заради пустото си любопитство. Щеше да убиеш Талан, защото тази история вече не му понасяше… и щеше да накараш Незнайния да ти свърши мръсната работа. При Ша-Каан рискува и моя живот, без да ти мигне окото. А преди малко щеше да затриеш четирима, защото скъпоценният ти котарак загази.