Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Няма да чакам, докато ни се стоварят на главите. Втурнаха се към конете, но не направиха и две крачки, когато измамна зора прогони нощта и открои резки сенки. След един удар на сърцето чуха грохот и шум като водопад. Конете се мятаха и опъваха поводите. Хирад се вкопчи в оглавника на кобилата, избягна удара с копито и се вгледа в едното й облещено око.

— Това не ми харесва! — кресна на Илкар, докато се мъчеше да я укроти.

— Няма време за приказки, качвай се на седлото. Конят на елфа беше по-кротък, а онзи на Дензър само се бе вцепенил от взрива.

— Да яхна това побесняло животно ли искаш? Добре де, добре, тръгваме! — Пъхна крак в стремето и се метна на седлото. — Укроти се, проклета да си!

Тъкмо я усмири донякъде и откъм заревото изскочи вълк, пробяга през поляната и изчезна в гората отсреща. Кобилата пак се изправи на задни крака.

Тропот на копита изпревари появата на Дензър.

— Тръгвайте! — изрева той и се устреми след вълка.

Ериан прекоси поляната в галоп, вдигнала ръка пред лицето си да се предпази от клонките, зад нея беше Джандир, повел кон без ездач, последен яздеше Сол, метнал безчувствения Уил на седлото си.

Хирад още се бореше с влудената от страха кобила, която се въртеше в кръг и не смееше да поеме наникъде. Накрая спря разтреперана и Хирад се озърна към шума. Зад него бушуваше пожар. Поглъщаше дървета, храсти и трева по-бързо, отколкото би могъл да бяга човек.

— О, богове!

Стегна юздите и безмилостно срита кобилата, а тя най-сетне се подчини. По-добре беше да бяга след вълка, вместо да чака сигурната смърт в огъня.

Хирад пък си мислеше, че едва ли всички са се втурнали да гонят вълка, значи оставаше само едно възможно обяснение защо го следват.

Илкар доближи Ериан, когато излязоха от гората на неколкостотин крачки от поляната. Той бе изгубил Хирад от погледа си и едва чуваше конете на другите, макар да знаеше, че са наоколо — толкова силно бе бученето на Огненото кълбо. А той не се съмняваше, че е използван някакъв вид Огнено кълбо. Само не се досещаше как са го сътворили толкова огромно и мощно.

— Кога ще се изчерпи? — извика елфът на Ериан.

— Гората го подхранва, няма да стигне много по-далеч от края й.

— Как са го направили?!

— Със Сборна мана. Извършили са заклинанието заедно. Знаех, че се подготвят, но нямах представа, че са избрали тъкмо Огнено кълбо. Изтощително е, всички участници са безсилни в момента.

— Но защо още бягаме, ако е така?

Ериан дръпна юздите, а малко по-напред Дензър явно си бе задал същия въпрос — и той спираше. След още петдесетина крачки устремното препускане завърши. Обърнаха конете и видяха как Огненото кълбо гасне при последните дървета.

— Но къде е той? — прошепна елфът.

Последните пламъци избледняха до оранжево и изчезнаха, а откъм гората силует на конник ги доближи стремглаво. Илкар чак сега усети, че е затаил дъх, и се ухили. Долови погледа на Дензър и кимна.

— Не се губи лесно, нали? — подхвърли тъмният маг.

— Такъв си е — потвърди елфът и усмивката му се стопи. — Ериан, какво да очакваме от тях сега?

— Може би сред преследвачите има и други магове. Войниците вече ги видяхме. Ще тръгнат подире ни, щом огънят угасна.

— Ето ги — посочи Джандир.

Илкар също забеляза веднага седем-осем фигури, изтичали между овъглените дървета. Двамина магове ги следваха в бръснещ полет.

— Проклятие… — намръщи се Илкар. — Можем ли да им се изплъзнем?

Ериан вдигна рамене. Хирад най-после спря кобилата си, която трепереше от ушите до копитата. Неговото лице беше сгорещено от усилията да я обуздае.

— Малко оставаше… — мърмореше варваринът.

— Още не сме се отървали — сепна го Илкар. — Трябва да се разправим и с онези там.

Хирад присви очи — ярките звезди и догарящият горски пожар му позволиха да види добре противниците. Той скочи от седлото.

— Ще ги пресрещнем тук.

— Има и двама магове във въздуха — напомни Илкар.

— Ами заеми се с щита. Няма по-добър от теб. Погледна наляво, после надясно. Всички освен Сол още бяха на конете. О, богове… Трябваше да им вкара малко ум в главата, ако оцелееха. Предишният отряд вече щеше да е заел позиция за сражението. Сол прекрачи напред и измъкна меча от ножницата на гърба си. Поне той знаеше какво да прави.

— Джандир, застани вляво от него. Аз ще съм отдясно. Къде е Троун?

— Няма време да ти обясним, но…

— Аха, наистина е върколак. Богове в небесата! — Хирад прогони тази мисъл от ума си. — Тримата можем да удържим. Колко са?