Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Сол трополеше устремно по пътеката, нарамил Уил като чувал. Троун подтичваше до нея. Тя се надяваше, че в суматохата ще се изплъзнат през портата, но посърна, когато някой извика:

— Спрете ги!

Джандир припряно пусна няколко монети в ръката на момчето, метна се на коня си, смуши го с пети и се понесе по улиците на Дордовер. Дензър летеше над него и подкарваше с волята си другите четири коня.

По вечерните улици гъмжеше от каруци, конници и минувачи. Джандир крещеше до прегракване, колкото и неприятно да му беше, че всички се вторачват в конете, безумно препускащи към Школата. Повечето пешеходци се отдръпваха навреме от пътя му, но той знаеше, че все някой ще бъде изритан или стъпкан.

Навлязоха в квартал с къщи и градини, когато Дензър ненадейно пикира към него.

— Отпред се задава беда! — извика той сред чаткането на копита по калдъръма. — Завий наляво по първата пресечка, продължавай до големия склад, а оттам — надясно. Аз ще те догоня.

Магът отново изчезна в нощното небе. Джандир нямаше желание да се натъкне на неприятели и послушно насочи коня си наляво. Другите го последваха, макар и не веднага. Явно влиянието на Дензър върху тях отслабваше с разстоянието.

Две бяха причините Ериан да достигне сравнително по-безопасните улици пред Школата. Никой маг не искаше да извърши заклинание, което би поразило и мнозина невинни в двора, освен наглите нарушители, а Сол и Троун вдъхваха страх. Закрилникът измъкна с една ръка брадвата от калъфа на гърба си и с гръмовен рев разчисти пътя към портата. Виещата и зъбеща се муцуна на Троун пък беше достатъчна никой да не се промъкне в гръб.

Така изтичаха през портата в безпорядъка, който обземаше улиците на Дордовер.

Дензър полетя стремително към Школата. Знаеше, че между бегълците и конете им се строява отряд на градската стража. Натам се събираха още стражници. А стражниците на Школата също се опомняха и някои вече възсядаха конете си. По главната улица тичаха слепешком Ериан, Сол и вълкът, преследвани от поне десетима магове. След миг Дензър различи и Уил, провиснал върху лявото рамо на Закрилника. Скоро щяха да попаднат в капана.

Джандир продължи в галоп край стената на склада. Погледът му лесно проникваше в тъмата и откриваше пътя, но конете зад него ставаха непокорни. Елфът спря и се зае да връзва поводите им за седлото на своя жребец. Не му беше лесно, а когато понечи да се върне на седлото, спря го нечий глас.

— Не искаш ли да ни продадеш тези коне? Виждат ми се множко за един човек… о, да ме прощаваш, за един елф.

Дензър се сниши до рамото на Сол.

— Ще налетите на стражата. Тръгнете надясно след мен. Магът ги поведе встрани от главната улица. Издигна се да провери докъде е стигнал Джандир и го видя да отстъпва към конете. Срещу него имаше запалени факли.

— По дяволите! — Проникна в ума на своя Следник и му заръча: — Гледай с очите ми и доведи Сол при мен.

Демонът литна изпод наметалото му.

Бяха петима — тъкмо за всеки щеше да има кон, каза си кисело Джандир. Трима носеха факли, всички държаха оръжие. Той грабна лъка си, окачен до седлото, и ловко метна през рамо ремъка на колчана. Сложи стрела на тетивата и се дръпна назад. Не знаеше колко трябва да протака.

— Махни се от конете — повтори онзи, който го заговори. Трепкащите светлини очертаваха сурови лица.

— Не мога.

— Значи ни принуждаваш да те убием.

— Ще взема и някого от вас със себе си. Кой да бъде? — Завъртя лъка в дъга и избра един, в чиито очи се мярна колебание. — Ти. На следващата крачка си мъртъв.

Набелязаната жертва се закова, но другите ускориха крачка.

— Така няма да спреш всички ни.

Джандир се озърна към небето над Школата и видя Дензър, спускащ се като орел към заек. Елфът се засмя.

— Не е и нужно.

Присвил колене, Дензър се заби подобно на камък от катапулт в главата на един от мъжете, запрати го в съседния и двамата се преметнаха на земята. Джандир заби стрелата в гърдите на нерешителния бандит, след миг отново опъна тетивата и се прицели в последните двама.

— Ако ще бягате, не се бавете.

Не се наложи да ги подканя повече. Дензър отвърза конете и яхна един. Сенчестите криле вече ги нямаше зад гърба му.

— Да тръгваме.

Подкара коня и другите го последваха. Джандир също яхна жребеца си и препусна.

Дробовете на Ериан сякаш щяха да се пръснат. Сърцето блъскаше болезнено в гърдите й, усещаше краката си като дънери, главата й туптеше. Съзнаваше, че бави останалите, а преследвачите ги догонваха. Стрела изсвири на една педя от нея и се заби в улицата, като пропусна за малко и невинен минувач. Наоколо се развикаха сърдито и бягащите се отърваха поне от тази опасност.