Джеймс Баркли - Крадеца на зората

До нея Троун все още тичаше пъргаво, а пет-шест крачки пред нея Сол разчистваше пътя само с вида си. Следникът бе кацнал на рамото му и сочеше накъде да продължи.

Тичаха по широка улица право към центъра на Дордовер, където беше пазарният площад. Щяха да минат край някогашния склад за зърно, където сега се намираше щабът на градската стража. Макар че улиците около Школата притихваха вечер, градът кипеше от живот и нощем. Затова стражата беше многобройна, усмиряваше тълпите, събиращи се около уличните артисти и сергиите с храна, обикаляше и по тъмните задни улички, където проститутки предлагаха телата си и кинжали се вадеха не по-рядко от парите за потайна сделка.

Тъкмо щеше да извика на Сол да го предупреди и той побягна надясно. Навлязоха в мрачния район на манифактури и складове. И тук дебнеха обирджии, всеки ъгъл можеше да се превърне в клопка за непредпазливите. Нямаше фенери. Ериан се спъна, но се задържа на крака. Зад нея воят на Троун огласи улицата. Звукът се мяташе между стените като зов от ада. Тя се чудеше кои ли ги гонят и дали ще се уплашат от този звук. Тя поне би се отказала на тяхно място.

Крясъците на тълпата зад гърба й се смесиха с тропот на препускащи коне. Различи ги в мрака отпред. Сол обаче тичаше решително към конете, а Следникът отново се преобрази в котарак. Значи бяха дошли Дензър и Джандир.

Тя залитна към тях.

— Ранена ли си? — попита Дензър.

— Не ми говори — изграчи Ериан. — Те са зад нас. Трябва да бързаме.

Думите й се потвърдиха след миг — двайсетина мъже нахълтаха в края на уличката. От стените отскочиха стрели и преследвачите нападнаха. Сол метна Уил на седлото на своя кон, подхвърли Ериан върху нейния, яхна жребеца си, завъртя го и препусна в галоп от място. Другите се устремиха след него сред оглушително цвилене и чаткане на подкови.

Троун обаче се обърна и скочи към враговете. Заби се в тълпата, събори един мъж и захапа гърлото на втори. С едно движение на главата си му разкъса шията и писъкът на жертвата се задави в кръв. За десетина секунди лапите и зъбите на вълка разпиляха слисаната групичка. Някои избягаха, други само отстъпиха, но неколцина останаха да лежат. Един или двама от тях нямаше да се надигнат.

Щом си свърши работата, Троун се отскубна от преследвачите и напрегна крака за дългия бяг към гората. Този път виеше от щастие.

— Много е вълнуващо да си един от Гарваните, а? — изсумтя Хирад, облегнат на дърво и изпружил крака.

— Но вече свикваш, нали? — отвърна Илкар.

— Не, просто съм излишен, като гледам.

— Е, не си.

— Знаеш за какво говоря.

Бивакът беше разчистен, всичките им принадлежности бяха опаковани и прикрепени за седлата. Трите коня бяха вързани на няколко крачки от тях.

Хирад се подсмихна, щом си спомни как елфът го караше да свършат работата по-бързо, а ето че седяха бездейно от около час. Уж очакваше да се чуди какво ли става в Дордовер, но само се ядосваше малко на Дензър, иначе нищо не го безпокоеше. Откриваше, че се доверява на отишлите в града, особено на Троун и Джандир. Почти както на Незнайния и Сирендор. Почти…

Тъгата го обгърна като нощта наоколо. Виждаше в спомените си смърт и загуба. Рас умря, докато всички те продължаваха да се бият край него. Ричмънд се опита да спаси човек, когото дори не познаваше, и плати с живота си. Кръвта на Незнайния попи в земята пред стария хамбар. А Сирендор си отиде пред очите му и Хирад не можеше да направи нищо. Каквито и гръмки приказки да излизаха от устата му, не успя да опази никого. Талан пък си тръгна, подтикнат от страха и увереността, че ако остане, гибелта му ще е неизбежна.

Изведнъж сърцето му се сви. Отново нищо не зависеше от него. В Дордовер и съдбата на обновения отряд, и може би на цяла Балея висеше на косъм. А той остана тук, за да оседлава коне. Дали шегите им преди само няколко седмици, че бил остарял, не се оказаха самата истина? Вместо да ги предвожда, той се остави да бъде воден, без дори да забележи кога започна промяната. Дензър… Всичко се случи заради него. А не можеше да допусне тъкмо тъмният маг да е начело на Гарваните след онова, което им причини.

Застави се да диша дълбоко и бавно, озърна се крадешком към Илкар с надеждата, че тези страхове не са се изписали по лицето му. Елфът обаче не го гледаше, а бе наклонил глава встрани. Внезапно долепи ухо до земята и се напрегна.

Хирад вече се надигаше преди Илкар да каже:

— Някой идва.

— Дано са те.