Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Тя посрещна признанието му с потрес, но без изненада. Как иначе би могъл да вижда като елф на тъмно? Как иначе би могъл да намира пътя и да се прокрадва като излязъл на лов звяр? Колебаеше се между страх, изумление и погнуса.

Той незабавно започна да смъква дрехите от себе си.

— Ериан, чуй ме. Преобразяването е бързо, но е ужасяващо за някои хора. Ако предпочиташ, обърни се. Уил, не оставяй нещата ми тук, ще имам шанс да се преобразя отново чак когато се отдалечим от града.

Приятелят му кимна.

— Дано знаеш какво вършиш. Късмет!

Голият Троун легна на хълбок на студените камъни, свил крака и изпънал ръце. Затвори очи и забави дишането си, преди да потърси онази част от съзнанието си, която обичаше, мразеше и жадуваше.

За един удар на сърцето ходът на мислите му се преобърна. У него нахлуха видения за глутницата, радостта от гонитбата и опиянението от повалянето на жертвата. Ноздрите му надушваха кръв и безбройните миризми на гората. Мечтаеше си за бързина и мускулите се издуха по крайниците му, костите се разместиха, появиха се лапи. Мечтаеше си за сила и челюстите му се издължиха, зъбите се изостриха. Мечтаеше си да чува всички звуци на света и ушите му щръкнаха над главата. Мечтаеше си за мощ и гръдният му кош се закръгли, белите дробове се уголемиха, а ударите на сърцето се ускориха.

Но някъде дълбоко глас повтаряше една и съща дума: „Помни!“ Изправи се пъргаво и заръмжа от прилива на жизненост в преобразените си мускули. Видя жената приятелка да отстъпва заднешком, а мъжа брат да дава знак с ръка, че нищо не я заплашва. После той се взря в капака на саркофага.

Ериан открай време се гордееше, че е способна да погледне безстрастно на всичко. Колкото и да бе закоравяла от страшните случки по време на обучението си, опитът не я бе подготвил за преобразяването на Троун. Той й бе казал истината — макар и мигновено, то щеше да остане завинаги в паметта й. А сега вместо човека пред нея стоеше вълк, висок четири стъпки, леко разтворил могъщите си челюсти. Само обрамчените в жълто зеници оставаха същите. В бледокафявата козина се виждаха и сиви косми, а по врата му се спускаше бяла ивица. Уил безмълвно я помоли да не се плаши, а в този миг Троун скочи върху гроба на Артече, мина през защитното заклинание и отнесе пръстена на езика си. После пусна пръстена в краката й и изви глава към Уил.

Ериан отмаля от облекчение. Ако Троун бе задействал заклинанието, от тримата нямаше да е останал и помен. Уил беше напълно спокоен до грамадния звяр и това уталожи опасенията й. Протегна ръка и вълкът я подуши.

— По-добре отмести заклинанието на вратата, за да излезем — помоли Уил. — Оставих моя ключ там, само го завърти. — Подсвирна, за да привлече вниманието на Троун. — Излезем ли, ще бягаме. Ще си върнеш човешкия облик в гората. Навън ще бъде опасно. Върви до мен. — Наведе се и протегна ръка към пръстена, но вълкът изръмжа и го покри с лапа. — Добре, ти го носи.

— Какво ли е разбрал от думите ти? — усъмни се Ериан, която вече бе отворила вратата.

— Трудно е да се каже. Горе-долу схваща смисъла, ако не греша. Сигурен съм, че разбира някои думи.

Троун отдръпна лапата си от пръстена и пак го налапа. Мъжът брат по глутница каза, че има опасност. Щеше да бяга. Щеше да се върне в гората.

— Ще ни следва ли?

— Да, но не забравяй, че е съвсем самостоятелен. Не винаги ще слуша когото и да било, дори мен, а това го прави опасен.

— За нас ли?

— Не, за него сме приятели. Но той преди всичко е диво животно и тъкмо така ще реагира на заплаха.

— Ясно.

Ериан тръгна напред, кълбото й осветяваше пътя.

— Троун, да вървим — повика Уил.

Демонът се стрелна към поваления маг и заби ноктите на краката си в раменете му. Мъжът от Дордовер забрави своята напереност и захленчи. Ръцете и краката му се мятаха по пода, но беше безсилен да удари изчадието, което точеше лиги над него.

— Убий го — заповяда Дензър.

— Не, моля те… — изскимтя магът.

Демонът му запуши устата.

— Душата ти е моя.

Изви гръб назад, разпери ръце, сви юмруци и ги стовари по слепоочията му. Черепът се раздроби като смачкано от камъни гърне и парченца мозък полепнаха по радостната муцуна на Следника. Поглъщаше алчно мозък и кръв, а Дензър наблюдаваше безчувствено, доволен от отмъщението.

Долови, че към стаята доближават други хора.

— Стига толкова. — Следникът го погледна разочарован. — Имаме си компания.

Дензър пак приготви Сенчести криле за себе си, макар че запасите му от мана се изчерпваха.