Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Измислям си всичко… — опита да се ободри той.

— Не е така — възрази Ериан. — Маната е сила, която контролира и оформя природата. Тя е действителна и материална, а както и вие открихте, може да бъде доловена от съсредоточено съзнание. Някои хора я привличат, а онези, които я понасят добре и успяват да я насочват, стават магове като мен.

— Много ти благодаря за помощта и подкрепата — промърмори Уил.

— Не забравяйте, че в това състояние маната е безвредна. Тъкмо маговете я оформят и я правят неустойчива и опасна. Да не се размотаваме.

Тя закрачи покрай редиците от саркофази с Магистри, мнозина намерили покой тук преди векове. Светлинното кълбо я следваше плавно вдясно от главата й.

Уил и Троун тръгнаха подире й, навели глави и прегърбени, сякаш носеха тежки раници.

Джандир пристигна вихрено в конюшнята на странноприемницата. Размени припряно няколко думи с конярчето и пусна в ръката му монети. Научи от момчето каквото искаше и му заръча да даде зоб на коня.

Измъкна закрепените за седлото лък и колчан и изтича във вечерната тъма. Вървеше накъдето го упъти конярчето, без да знае какво ще прави, като стигне на мястото. Все нещо щеше да измисли. Както обикновено.

Дензър възприемаше маната около Школата в Дордовер като насочващо го оранжево сияние, пред което светлините на града бледнееха. Сенчестите криле се размахваха бавно на гърба му, но го носеха доста бързо към целта. С едната ръка притискаше към главата си кръглата черна шапчица, която най-често носеше, с другата придържаше меча да не се удря в крака му.

Всякакви мисли за Крадеца на зората и спасението на Балея се изпариха от ума му. Някъде в Школата беше Следникът, неразделна част от съзнанието на тъмния маг. Излъчи успокояваща мисъл, че идва да го избави, с надеждата тя някак да проникне през клетката от мана.

Спусна се към Школата и нейната така наречена Кула — грозна, някак приплесната постройка, която не заслужаваше гордото название, дадено на най-величавия градеж на маговете. Но в Дордовер бездруго не проумяваха каква натрупана сила дава на обитателя си кулата. Това беше само една от многобройните им заблуди. Както и какво би сторил господарят на един откраднат Следник от Ксетеск.

Дензър знаеше, че онзи, който го е пленил, ще долови и неговата поява, но нямаше да е наясно точно къде се намира. Опитът го бе убедил, че хората рядко поглеждат нагоре в търсене на други хора. Значи имаше предимство.

Сниши се беззвучно и се плъзна на няколко стъпки от покрива на Кулата, през цялото време излъчваше едно и също търсещо послание. Стигаше поред до всеки ъгъл на сградата с надеждата да улови някаква следа или посока. Колкото и уверен да беше, че е близо до Следника, всяка грешка оттук нататък щеше да му навлече само непоправима беда.

В клетката от мана Следникът изведнъж спря усилията си да изскочи на свобода и наклони глава. Стисна невеществените пръти и широка усмивка разкриви лишената от косми муцуна.

Магът неволно се сепна от гледката, но също успя да се усмихне въпреки отвращението си.

— Превъзходно! Да смятам ли, че е дошъл?

— Да — потвърди демонът с глас като стъпки по мокър чакъл. — Сега ти си мой.

— Не бих казал — отвърна магът и обърна креслото си към вратата.

Самодоволното изражение прикриваше колко му е трудно да пренебрегва подигравките на това изчадие в клетката.

— Стойте зад ъгъла. Стигнах до следващото защитно заклинание.

Гласът на Ериан принуди Уил да се опомни. Надникна иззад гърба на Троун — тя стоеше в пресечната точка на два коридора, кълбото светеше над главата й. Проходът нататък водеше в тъма, а от двете страни на Уил вече нямаше саркофази и гладките стени се стесняваха.

— Къде сме?

— При гробницата на Артече — посочи надясно Ериан. — Онази врата е входът. И тя е защитена. Тук не може да влиза никой, освен членовете на Съвета на магистрите. Заклинанието пуска само тях.

— Можеш ли да го надхитриш?

— Донякъде. По-точно казано, мога да го преместя.

— Но защо…

— Предвидено е да възпира другите магове от Дордовер и не е безопасно да се занимавам с него дори ако познавам структурата му. А обикновени хора като вас просто нямат шанс срещу тази защита. Всичко, което остане от вас, ще се побере на дланта ми.

— Много мило — изсумтя Троун. — Какво представлява?

— Общо взето, то е мехур от мана, обхванал вратата, а в него има и заклинание капан. Ако внимавам, може би ще плъзна мехура настрани, ако не, ще се пръсне… Ще ви повикам, когато съм готова.