Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Ръката на Хирад замря преди да е прибрала меча докрай.

— Троун, Уил, Ериан… В Школата ще очакват нещо да се случи. А те са вътре. Според теб какъв шанс имат?

— Може да не ги свържат с появата на котарака? — обнадежди се Джандир.

— Все едно. Всички в Школата ще бъдат нащрек след вестта, че е хванат Следник. Ще си мислят, че наоколо дебнат магове от Ксетеск. Никой не би могъл нито да влезе, нито да излезе, повярвайте ми.

Хирад свирепо натика меча в ножницата.

— Страхотно! Не стига че мозъкът на Дензър ще прегори, ако котето му пукне, ами ще загубим и половината отряд, без дори да вземем пръстена. — Отдръпна се и изрита от яд близкото дърво, като нижеше псувни под носа си. — Някой знае ли какво да сторим, или направо ще вдигаме лапички пред Върховните вещери?

— Ще го измъкна — заяви Дензър. — Не мога да го зарежа там. Не разбирате какво означава това.

— Само един от нас може да огледа какво става там. Това съм аз — натърти Джандир. — Ей сега ще оседлая коня и тръгвам.

— Благодаря ти — каза му Илкар и се взря в Дензър. — Спомни си защо сме тук, без да забравяш и онези, които вече умряха. Ако нахълташ безогледно в Дордовер, все едно си се самоубил, а всичко постигнато досега ще бъде пропиляно.

Вдигна глава и погледна Сол. Мракът скриваше очите на Закрилника, но Илкар знаеше, че той не ги изпуска от поглед.

— И ти разбираш всичко. Твоя грижа е Дензър да мирува. — Стисна рамото на тъмния маг. — Съжалявам. Знам колко здрава е връзката. Съчувствам ти за болката, която понесе и която ти предстои. Но Крадеца на зората е по-важен от всички ни, както ти каза неведнъж. Чуваш ме, нали?

Дензър кимна и немощно се подпря на него. Очите му се пълнеха със сълзи.

Уил и Троун знаеха, че котаракът, който мъжът грабна, не беше бездомно животинче, но не можеха да предвидят какво ще се случи. Приклекнали в плътните сенки до стената, зад която беше изпитателната зала, те бързо взеха решение.

— Казахме, че ще се върнем — напомни Троун. — Тя може да си има разправии.

— Знам, че е така, но ще помогнем ли с нещо вътре? — махна с ръка Уил.

— Да се надяваме, иначе… Имаме и едно скрито предимство.

— Хъ… — Уил се взря невесело в него. — И това е вярно, но не ми хареса как оня старец те оглеждаше, сякаш усети нещо. Е, никой няма да си помисли, че котаракът е свързан някак с Ериан, защото си е твар от Ксетеск, но…

— Знам, но е по-добре да се промъкнем вътре — настоя Троун и погледна небето. — Хич не ми се ще да закъснеем.

Макар и гладка, стената не беше препятствие за тях. Уил се покатери за миг, а Троун просто подскочи и пръстите му се вкопчиха в ръба. Скоро се скриха зад изпитателната зала.

Това ниско мрачно здание им вдъхваше страх. Краищата на покрива почти допираха земята. Заради стените от желязо сигурно беше невероятно яко и тежко. Уил докосна стената и трепна — усети не само топлина, но и излъчване като онова в библиотеката. Само че тук беше някак неовладяно. И опасно.

— Хайде да се отместим, а?

Металът проскърца и само засили безпокойството му.

— С голямо удоволствие.

Троун се прокрадна покрай сградата от страната, която не се виждаше от Кулата. Очите му откриваха всяка съчка и сухо листо по земята. По навик, вкоренен с годините, Уил внимаваше да стъпва точно там, където преди малко са били неговите ботуши.

Двамата доближиха Кулата като призраци — ако някой стоеше с гръб към тях, не би ги чул и от две крачки. Спряха до ъгъла на изпитателната зала и се вторачиха в Кулата. Три прозореца бяха осветени, а от двете страни на входа имаше запалени фенери. Първият етаж тъмнееше, но до желаната сянка имаше трийсетина крачки на открито.

— Сещаш ли се какво да правим?

— Хрумна ми само едно нещо — отвърна Троун.

Ериан настани по-удобно безчувственото тяло на Магистъра в далечен ъгъл на огромната библиотека.

Тя бе реагирала светкавично и безпогрешно — юмрукът й се стовари в челюстта му. Старецът се свлече в ръцете й и Ериан го замъкна в библиотеката. Дишаше тежко от усилието. Щом затвори вратата, направи леко приспивно заклинание, което щеше да го унася до сутринта.

Привърши и бремето на невъобразимо позорната й постъпка я притисна като паднала скала. Придърпа стол, тръшна се на него и закри лицето си с длани. Сълзите напираха в очите й.

Беше лошо, че Магистърът на кулата чу разговора й с Троун и Уил. Неговите подозрения стигаха, за да я прогонят завинаги от Школата. Но да го удари и да го направи безпомощен с магия… Сигурно щяха да заличат съзнанието й за това. Единствената й надежда беше да им се изплъзне и да се моли горещо, че неотложната нужда да постъпи така ще смекчи бъдещото наказание. Не си представяше, че е възможно някога отново да припари до Дордовер, камо ли до Школата.