Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Ще се погрижа да не ги нарушат.

— Впрочем как е Алун? — попита стражът.

Тя се смръзна и продължи напред, без да се обърне. Троун спря до рамото на Геран.

— Това е най-лошото — Алун е мъртъв. Синовете им също. Лицето на стража се изопна.

— Аз само…

— Знам. По-добре не говори с нея за това.

От портата до Кулата имаше към двеста крачки. Вляво се извиваха в дъга ниски дървени постройки — там провеждали обучението, — а отдясно се виждаше дълго закрито здание, черните му стени лъщяха като метал.

— Там упражняват заклинанията с голям обсег, изпробват и новите заклинания. Налага се да е здраво. — Ериан беше спряла за миг. — Знаете ли, че един от всеки петдесет магове умира в изпитателните камери и това се случва във всички Школи? Откъде ще знаете… Представяхте си, че ние се събуждаме някоя сутрин и вече сме готови да извършваме заклинания. Никой не признава напълно какви опасности крият обучението и изследванията. Смятате го за дарба, а за нас е призвание, на което не можем да не се отдадем. Не идваме тук по прищявка, намират ни и ни довеждат тук.

— Ериан, по-кротко — помоли Троун, стъписан от неочаквания изблик на гняв, и докосна рамото й.

Тя се отмести и закрачи към Кулата.

— Отзад има още едно страшно място — Залата за мана. Там маговете се учат да поемат, да натрупват и да владеят маната. До нея пък е приютът за онези, които са избързали в отварянето на съзнанието си за маната. Лежат там, бръщолевят несвързано и се лигавят, докато смъртта не ги отнесе. Тя е милостива и обикновено не се бави.

Ериан изкачи няколкото стъпала и потропа на яката дъбова врата. Лявото крило се отвори и излезе старец. Уил и Троун нито бяха срещали досега човек на такава възраст, нито си бяха представяли, че е възможно. Макар че се подпираше на два бастуна, превит от годините, имаше зорки сини очи на толкова набръчканото си лице, че сякаш времето се подиграваше на някогашния му облик. Тези очи таяха сила и Ериан му се поклони.

— Магистре на Кулата, аз съм Ериан. Идвам да търся знания в библиотеката.

Той я огледа, преди да отговори.

— Тъй ли… — изрече с тих слаб глас. — А твоите спътници?

— Те ме охраняват.

— Могат да влязат само в преддверието.

— Знам.

Ериан неволно стисна силно ръцете си.

— Нетърпелива си, Ериан Маланвей. Имаш този недостатък открай време. — Старецът се засмя. — Върви да търсиш знанията. Твърде дълго не си се мяркала в библиотеката.

Той прекрачи към Троун и Уил, очите му се присвиха в мъждивата светлина на следобеда. Не отдели повече от миг за крадеца, но погледът му се задържа върху Троун и бръчките се вдълбаха още повече в лицето му.

— Хм… Не отивайте там, където ви е забранено. Наказанието ще ви сполети бързо, а то е сурово.

Затътри се обратно в Кулата и остави вратата отворена, за да влязат.

— Какво беше това? — Ериан се върна при двамата мъже.

— Може би лицето ми е страшничко — подсмихна се неуверено Троун.

— И ние можем да ти зададем същия въпрос — обади се Уил.

— За Магистъра на кулата ли? Послушайте го. Той управлява тук от името на Магистрите на знанията. Никой не му противоречи и не съм спокойна, защото той не ви хареса.

Троун сви рамене.

— Какво следва?

— Ще вляза в библиотеката да проверя как е защитен пръстенът на Артече. Дебелата врата, която ще видите вдясно, води към криптата. Разгледайте внимателно ключалката, но не ви съветвам да пипате дръжката.

Тя влезе, свърна наляво и отвори дървена врата, но се озърна.

— Недейте да… Ей, вие двамата добре ли сте?

Троун и Уил бяха направили само по една крачка към вътрешността на Кулата. Пребледняха и се ококориха от уплаха.

Уил усещаше тежест, притиснала тялото му отвсякъде като метален покров. Изсмукваше въздуха от дробовете, вливаше студ в сърцето и свиваше гърлото. Въпреки това огледа преддверието. Пред него каменни стъпала се издигаха към сумрак, вдясно имаше затворена врата, обкована с желязо.

Високо по стените мъждукаха фенери. Уил беше стъпил на тъмен килим. Отвсякъде лъхаше на неизмерима мощ.

— Ако искате, чакайте отвън. Троун завъртя глава вяло.

— Ще изтърпим. — Уил беше по-бодър и го стрелна с недоверчив поглед. — Какво има тук?…

— Мана — кратко отговори Ериан. — Наследство от отминалите векове. От магистри и магове. Живите в стаите над главите ви и мъртвите под краката ви. Никога няма да разберете, но я усещате, нали? За вас е тежко бреме, а за мен е най-чистата жизнена енергия. Ще черпя сили от нея, а вие трябва да се напрягате, за да я понесете. — Тя едва сдържа усмивката си. — Няма да се бавя.