Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Какво те мъчи? — взря се Илкар в Хирад. Варваринът отклони поглед от замъка.

— Припомнях си откога не съм пил и сметката не ми хареса.

— Последния път беше в онази порутина на Септерн, нали? Но и Травърс имаше изба.

— По-добре да се наливам с онова, което източвам от мехура си.

— Разумно. Но Талан ми каза, че помията на Травърс поне ставала за промиване на рани.

— Дано с Талан всичко да е наред… Ще ми липсва.

— Така е.

— Изненадан ли си, че той си отиде?

— Изненадан, да, и много разочарован. Все си мислех… сещаш се, след четири години в отряда…

— Знам какво ти е. Но като си говорим за разочарование, почвам да губя надежда и за страхотния фойерверк, дето ни го обеща Уил. — Озърна се към дребосъка, опрял юмруци в хълбоците си на няколко крачки от тях. — Ей, Уил, ще видим ли поне нещо?

Уил се наежи.

— Имайте търпение.

— Дим! — викна Джандир и посочи.

— Къде да гледам? — оживи се Илкар.

— Главния вход.

— Видях.

Хирад тъкмо се напрягаше да различи достъпното само за зрението на елфите и двукрилата врата се разхвърча заедно със стените около нея. Огромен огнен език облиза двора, понесъл облаци от парчетии и пушек. Варваринът се стресна — гледката му напомни как бягаше от Ша-Каан.

След секунди слабият тътен на първия взрив стигна до тях, после двете кули гръмнаха в един и същ миг. Първата се разкъса и рухна навътре, вторият взрив бе насочен нагоре, острият покрив се завъртя лениво във въздуха върху стълб от натрошени зидове. Уил крещеше ликуващо. Ериан се обля в сълзи. Дензър я прегърна и избърса бузите й.

Замъкът тънеше в пламъци и дим. Хирад тупна Уил по гърба и подкани всички да тръгват под тревожния поглед на Дензър.

Под каменният проход.

Някога средище на търговията и пътешествията и в двете посоки, градът първо западна, после запустя, след като западняците овладяха прохода. Остана само зле снабден гарнизон, където пращаха наскоро постъпили на служба войници. Плащаше им Търговският съюз на Корина, макар че свадите между членовете му вече не оправдаваха името на това сдружение.

И само тези седемдесет и петима мъже стояха срещу вероятно нашествие от запад, но след като минаха пет години от загубата на прохода, никой в Търговския съюз не вярваше, че то би започнало.

Как времето променя всичко… Непосредствено след храбрата, но безнадеждно обречена отбрана на прохода под командването на Травърс източните подстъпи към него бяха укрепени и подсилени с гарнизон от три хиляди души. Заради опасността, надвиснала над източна Балея, никой не скъпеше разходите в стремежа западняците да не напреднат по-далеч от този край на прохода. Строяха се временни жилища, търговци, проститутки, артисти и ханджии преживяха в града хубави години, които обаче бързо отминаха. Западняците не продължиха с нападенията. И пет години по-късно изглеждаше, че с овладяването на прохода и събирането на таксите за преминаване се изчерпват амбициите на племенния вожд Тесая.

Тогава никой не си задаваше въпроса защо западняците решиха да превземат прохода. В годините преди поредицата от битки, завършили с поражението на Травърс, имаше неспокоен мир и стоките от по-богатия изток стигаха до запада, където намираха нови пазари, тъй че занаятите процъфтяваха. Но девет години след последното сражение за жалост не оставаха въпроси без отговор. Западняците завладяха прохода в очакване да се завърнат Върховните вещери.

Градчето започваше на някакви си четиристотин крачки от тъмния открит свод на входа, висок тридесет стъпки и широк двадесет и пет. От двете му страни планините се извисяваха и се простираха надалеч, като преминаваха постепенно в хълмове и ливади, докъдето погледът стигаше на север, юг и изток. Тази пустош имаше своето мрачно очарование.

Градчето се бе скупчило от двете страни на коларския път, вехтите къщурки изпъпляха и по околните възвишения или се събираха нагъсто по твърде оскъдните равни места.

Гледката ставаше още по-нерадостна в честите дъждовни дни, когато преобладаващите ветрове тласкаха облаците над планините, за да изсипят събраната влага върху окаяните жители на градчето.

Наводненията, свлачищата и упадъкът оставяха своите белези. Единствената мярка срещу пороите беше хаотична мрежа от отводнителни улеи, прокопани по всички надолнища. Отначало имаше полза, но никой не ги поддържаше и скоро наводненията започнаха отново. По главната улица хората газеха до глезените в гъста лепкава кал, чиято смрад се засилваше с издигането на слънцето в небето.