Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Ненадейното пристигане на повече от петстотин хора и елфи от четирите Школи вся паника в малкия гарнизон. Малцина се изпречиха пред доближаващия отряд, повечето се изпокриха в къщите или изтичаха с викове да търсят командира. Докато той се измъкне от стар хан, като закопчаваше ходом туниката на внушителното си шкембе, само дванадесет от неговите войничета бяха останали на улицата. Жалко зрелище.

Командирът на гарнизона погледна дългата колона конници, заели главната улица от единия до другия край. Озърна се и към онези от подчинените си, които се престрашиха да пресрещнат натрапниците. Кимна рязко вместо похвала и спря пред генерал Рай Дарик, който само се наведе към него от седлото, без да прояви учтивостта да слезе от коня.

— Значи така бихте посрещнали и онези, които ще поискат да отнемат земите ни — започна Дарик.

Командирът се засмя.

— Не. Онези, които ще поискат да отнемат земите ни, дори няма да се забавят много, докато изколят такъв нищожен гарнизон. С кого имам честта да разговарям?

— Аз съм Дарик, командващ на кавалерията в Листерн. А вие сте Керус, командир на гарнизона, разположен пред портите на самия ад.

Керус се понамръщи повторно, докато обмисляше думите на Дарик и пресмяташе каква войска е довел.

Предпочиташе разговорът им да не стига до излишни уши, затова се приближи до кафявата кобила на пълководеца.

— Генерал Дарик, тук имам седемдесет и петима войници. Никой от тях не е на повече от деветнадесет години. Изпратили са ги да патрулират около входа и да прочистват от разбойници. Никой не очаква от тях да отблъснат нападаща армия, защото тя никога няма да излезе от прохода. А сега съм принуден да ви попитам по каква работа идвате в Подкаменния проход?

— Идвам да подготвя отблъскването на армията, която според вас не съществува. След два дни ще имам тук и пет хиляди пехотинци.

— Май е по-добре да поговорим в моята канцелария.

— Да, май е по-добре.

В късния следобед Уил запали печката и на нея вече кипеше котле. Нямаше издайническа светлина.

— Откровено казано, изумен съм — призна Дензър. — Не срещнахме никого по пътя.

Той, Илкар и Хирад се бяха дръпнали няколко крачки встрани. Джандир и Троун се грижеха за конете, а Ериан вече бе легнала да спи.

— Умел следотърсач, вярно си е — потвърди Хирад.

— Само умел ли?! Тук не е безлюдна пустош. А дори не чухме хора наоколо. Той е необикновен.

— А през половината време не чувахме и него, докато щъкаше насам-натам — съгласи се Илкар.

— Добре де. Срещата на кръжеца за възхвала на Троун завърши — натърти Хирад. — Какво ще правим в Дордовер?

Дензър покани с жест Илкар да говори.

— Това е най-големият от градовете на Школите. Има по-близки връзки с Ксетеск, за разлика от Джулаца, но сега почти са замрели. Бездруго нямаше да улеснят задачата ни. Трябва да помниш, че Школите пазят знанията си по-ревниво от всичко останало. А това, което се каним да откраднем, е част от традицията на Дордовер.

— Значи го пазят…

— Да, но не хора, а заклинания за тревога и отблъскване, а и капани. Ако нежелан гост влезе в обсега им, ще се задействат.

— И как ще се справим?

— За жалост само Ериан може да успее — отвърна Дензър.

— Защо да е „за жалост“?

— Защото не е редно да я намесваме толкова пряко в тази кражба. Тя е съкрушена от смъртта на синовете си. Питам се дали това няма да я довърши…

— Има такова нещо — рече Хирад, — но ако я помолим само да ни обясни какво да направим…

— Не схващаш — поклати глава Дензър. — Тя трябва да влезе там.

— Значи си приказваме как ще пратим вътре Уил и Троун заедно с жена, дето не е на себе си от мъка и се е учила на магия на същото място… за да откраднат пръстен, който е една от най-почитаните реликви за нея.

— Съвсем точно го обобщи — въздъхна тъмният маг.

— Те знаят ли, че Ериан си идва? — сети се Хирад.

— Да, разбира се. Няма да убиваме никого. Тя не би го допуснала.

— Не искаш ли и да отсека ръцете на Уил и Троун до китките?

— Съжалявам.

— Дано не съжаляваме и утре. А какво бяхте намислили, преди да срещнем Ериан?

Илкар и Дензър размениха многозначителни погледи, котаракът също вдигна глава.

— Възможно е по-слаби съзнания да бъдат подчинени, ако имаш достатъчно време — промълви Дензър.

— Подробностите няма да ти харесат, повярвай ми — добави Илкар.

Хирад кимна и се върна при печката.

Чашата изтрака по масата, когато Стилиан я остави. Погледът му изгаряше, дори в светлината на фенерите се виждаше как лицето му почервеня.