Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Не се съмнявай.

Талан завъртя коня си и го подкара към портата. Сол се изпречи на пътя му.

— Талан, за твое добро е да спреш — настоя Дензър, който излезе от сградата, понесъл котарака си.

— Какво си намислил? — извъртя се Хирад към него.

— Не очаквах той да напусне. Надявах се ти да го разубедиш.

— Това засяга само Гарваните. Негово право е сам да си избере пътя.

— Няма такова право — с ледена невъзмутимост отсече тъмният маг. — Рискът да бъде заловен е недопустим. Няма да му позволя да си тръгне.

— Дензър, не прави това — изсумтя Илкар.

Магът от Ксетеск не го и погледна, а се вторачи в Талан.

— Промени решението си. Талан завъртя глава.

— Няма да го бъде.

По сигнал на своя Повереник Сол ловко измъкна брадвата иззад гърба си.

— Промени решението си — повтори Дензър. Същото движение на главата.

— Значи ще го убиеш?

Лицето на Хирад се разкриви, но тъмният маг сви рамене.

— Това е най-похвалното умение на Сол.

Без да губи нито миг, варваринът скочи към Дензър, стегна като в менгеме шията му с едната си ръка, с другата опря кинжал под брадичката му. Гласът му стана груб и дрезгав:

— Промени решението си… — Сол се насочи към тях с неумолимостта на природна стихия. — Ей, ти, маскирания, още една крачка и всичко свършва.

Върхът на кинжала натисна и потече кръв. Сол се закова на място.

— Не опитвай заклинания, не можеш да ме изпревариш — прошепна Хирад в ухото на Дензър и изви глава към Талан. — Изчезвай оттук. — Талан му благодари с поглед и пришпори коня в галоп. — Вече ти казах, че това засяга само Гарваните. — Варваринът пусна тъмния маг и прибра кинжала. — Сега имаш избор — или да убиете мен, или да си вършим работата.

— Няма никакъв смисъл да те убиваме — промърмори Дензър и си разтри шията.

— И аз си го помислих. Да вървим.

Илкар си отдъхна, поспря колкото да изгледа с укор Хирад и се върна към конюшнята. Троун и Уил влязоха в сградата. Ериан не се отделяше от гробовете на своите деца.

Сол застана до Дензър. Сега котаракът стърчеше върху рамото на Закрилника. Тримата се вторачиха в Хирад.

— Какво има? Чудиш се защо толкова държа на него ли? — Варваринът още се мъчеше да укроти гнева си. — И досега не ни разбираш, а? Докато не успееш, няма да си един от Гарваните, макар че се закле в Кодекса.

— Не разбирам — кимна тъмният маг, — макар и да ми е все по-лесно… Наистина ли щеше да ме убиеш?

— Това ми е най-похвалното умение — ухили се Хирад.

— И щеше да поднесеш на тепсия Балея и заклинанието на Върховните вещери.

— Няма да ни изнудваш с това, за да се чува само твоята дума. И нямаше право да пречиш на Талан.

— Имах, и още как…

— Казах, че засяга само Гарваните! — озъби се варваринът. — Няма да повтарям. Знам колко си важен и че трябва да те опазим жив. Но ако пак опиташ такава щуротия, ще те спра на всяка цена. Дори да умрем и двамата, а и Балея заедно с нас.

Накрая Дензър кимна.

— Но ти знаеш от какво се опасявам…

— Иска ли питане? Илкар си мисли същото. Първо трябваше да говориш с нас. Да не си се надявал, че ще стоим бездейно, докато твоята нова сянка съсича някого от Гарваните?

Тъмният маг вдиша бавно.

— Сега ми изглежда глупаво. Обърках се, защото сме затънали в неприятности…

— Илкар ми разказа. — …и си казах, че рисковете стават прекалено много. — Тъмният маг пак млъкна. — Поддадох се на паниката. Извинявай.

— Да го забравим. — Хирад стисна ръката му. — Стига той да не си мисли, че го направих от омраза към теб.

Очите зад маската на Сол го гледаха безизразно.

— Той няма да ти посегне, ако не заплашваш живота ми.

— И двамата знаем как да избегнем това, нали? Хирад се обърна — Троун и Уил изтичаха навън.

— Подпалихме фитилите — похвали се дребосъкът. — Ще горят около четири часа. Дано си намерим дотогава удобно хълмче, от което да позяпаме.

— Ще видим. — Хирад си пое дъх. — Гарвани! На конете, време е да тръгваме. Слънцето няма да спре заради нас. — Отдели миг да подхвърли на Дензър: — Доведи Ериан. Моля те.

Втурна се към коня си. След броени минути само съскането на фитилите се чуваше между каменните стени в замъка на Черните криле.

Гарваните скоро свърнаха от пътя по полегат склон и поеха през гората. Земята беше равна, но трябваше да внимават със стърчащите тук-там камъни. Имаха три дни езда до Дордовер и ако някой кон пострадаше, щяха да загубят време. Тъкмо то не стигаше.

Спряха след три часа (твърде рано според Дензър) върху билото на възвишение. Малко им пречеха и дърветата, и разстоянието, но Уил се заинати и поиска да чакат тук.