Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Закрилниците са под моята пряка власт. Никой не може да изпрати Закрилник, без аз да разреша.

— Господарю, положението… — подхвана Найър. — …трябваше да бъде обсъдено с мен. Не ми харесва, когато някой не се съобразява с мен. И никак не ми допада твоят избор на Закрилник.

— Сол има изключителни способности.

— Твърде добре знаеш за какво говоря! — сопна се Стилиан. — Ще го върнеш незабавно.

Найър сведе глава.

— Разбира се, господарю, щом такава е волята ви.

— По дяволите, не очаквах това от теб… — Стилиан напълни чашата на събеседника си. — Какво те прихвана? Винаги си обсъждал такива решения с мен.

— Вие бяхте на срещата при Тривернското езеро. А не биваше да се бавим.

Стилиан помисли и кимна.

— Така да бъде. Нека Закрилникът остане, поне докато не си свършат работата в Дордовер. Искам пълен отчет за всяка мисловна връзка. Ще ми бъде крайно неприятно да проверя със заклинание за правдивост дали ме осведомяваш за всичко.

Найър трепна като зашлевен, но се овладя с усмивка.

— Сам си го навлякох… Селин добре ли е?

— Да, ако не броим разминаването й на косъм с войска на западняците, която е на път към Подкаменния проход.

Стилиан си прехапа устните.

— Тя ще успее, не се съмнявайте.

— Благодаря ти, че искаш да ме успокоиш. — Господарят на хълма дръпна шнура на звънчето. — Имам нужда от отдих. Моля те да не правиш нищо повече зад гърба ми — завърши навъсен.

Вратата се отвори и Найър стана и излезе. Стилиан въздъхна. Найър наистина му поднесе неприятна изненада.

Ериан размени няколко думи с Дензър, стисна ръката му и тръгна от бивака с Троун и Уил далеч преди слънцето да залезе. За разлика от Ксетеск Дордовер не беше закрит град и два часа по-късно тримата минаха през западната порта под равнодушните погледи на стражата.

— Не мога да се приближа до къщата — отрони Ериан, когато седнаха около маса в кръчмата.

Тримата бяха наели стаи на горния етаж в закътана странноприемница недалеч от Школата.

— Разбирам — увери я Троун. — Когато всичко това свърши, ще я продадем от твое име.

Тя му благодари с поглед. Сълзите пак напираха в хлътналите й очи, обрамчени с тъмни кръгове.

— Толкова щастливи спомени, а сега… Тръсна глава и се загледа в масата.

— Ще ти помогнем да издържиш — зарече се Уил. — Винаги ще те подкрепяме.

Ериан стисна ръката му, вдиша дълбоко и си възвърна самообладанието.

— Сега ме слушайте. Дордовер може и да е по-гостоприемен от Ксетеск, но в Школата има строги правила за посетителите. Свечери ли се, не можете да останете в пределите й. Затова внимавайте какви знаци ви давам и се старайте да не говорите излишно.

Донесоха им поръчаните гозби и напитки.

— Да се нахраним и да отиваме. Няма да ни пуснат, ако е притъмняло.

Школата представляваше десетина здания, подредени в подобие на кръг около „Кулата“, която обаче изобщо не оправдаваше названието си и Уил веднага попита за тази чудатост.

Тримата вървяха към единствената порта на оградената със стена Школа. Така наречената Кула, а всъщност голяма четириетажна сграда с две крила, се намираше точно пред тях.

— Имало е Кула преди Школата да бъде обявена официално като средище за усъвършенстване в магията — обясни Ериан.

— Преди около четири столетия било едва ли не задължително, но се оказало прекалено непрактично. Когато Школата се разраснала около Кулата, накрая решили да я съборят и да построят това, което виждате. Само в Ксетеск са запазили кулите си. Имат си цели седем, но там много държат на ранговете си. — В гласа й прозвуча нескрита насмешка. — Другите са се постарали да не живеят в миналото.

— Но какъв е бил смисълът изобщо да строят кули? — учуди се Троун.

— Виждали са в тях символ на могъществото и властта. — Ериан вдигна рамене. — Всъщност са били фалически символи за онези мъже, чиято способност да управляват маната не се е равнявала на самочувствието им. Жалка история.

Пред портата ги спря единственият страж, който порови в паметта си и разпозна магьосницата.

— Ериан — промълви благо. — Не си влизала от години.

— Геран, всички понякога се връщаме в гнездото. Радвам се да те видя. — Той се усмихна, но погледна втренчено Уил и Троун. — Те са приятели на съпруга ми. За съжаление преживях тежки времена.

— И си дошла да потърсиш помощ?

— В известен смисъл.

Геран се отдръпна, но напомни:

— Знаеш какви са правилата за посетители. Тя кимна и подхвърли през рамо: