Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Вратата на библиотеката се затвори с глух удар зад нея.

Светлината гаснеше бързо и фенерите по стените засияха по-силно. Уил се отпусна в кресло до библиотеката, а Троун затвори входната врата.

— Колко ли време ще остане вътре, щом няма да се бави? — промърмори Уил.

— Хм… — Троун се облегна на стената. — Де да знам. Колкото ще да е, ще ми се стори цяла вечност.

— Ами да не прахосваме времето тогава. Хайде да я видим тази ключалка.

Дензър дремеше неспокойно. Във виденията му Следникът опитваше да се изтръгне на свобода от клетка, която не му беше по силите. От котарак се преобрази в истинската си форма, ноктите му драскаха, зъбите гризяха, накрая нададе вой… Дензър се събуди, обзет от опасения. Потърси мислено и си отдъхна, щом долови безметежния поток от сила. Заръча му да внимава.

На улицата пред Школата в Дордовер един черен котарак се отдръпна по-навътре в сенките, но очите му се взираха неотклонно в портата и единствения страж, който седеше и пушеше.

— Трябва да ви видят, че излизате.

Ериан наистина не се заседя в библиотеката, но за Уил и Троун чакането беше нескончаемо. Не чуха нито звук в Кулата, докато тя се върна.

— А после? — попита Уил.

— Нека притъмнее напълно, тогава елате. Аз ще остана да прочета още нещо.

— Портата охранява ли се добре по тъмно?

— Както през деня. Все пак ви предлагам да прескочите оградата зад изпитателната зала.

— Стената не е ли предпазена със заклинания?

Троун не можеше да си намери място, нещо не беше наред.

— Не — вдигна рамене тя. — На кого ще му щукне да се промъква в Школата?

— Да, на кого ли? — подсмихна се унило Уил.

— Проблемите ни ще започнат чак когато отново дойдете тук.

Уил излезе пръв и побърза да си поеме дъх — усещането за тежест изчезна щом прекрачи прага. Вратата се затвори зад двамата, те скоро минаха покрай стража и излязоха на улицата.

Ериан застина с ръка, протегната към вратата на библиотеката.

— Ех, Ериан — изрече зад нея Магистърът на Кулата, — ти поне знаеше, че тук и стените имат уши.

В сенките недалеч от портата котаракът наостри слух и настръхна. Огледа се, но не видя опасност. Ненадейно се появи ръка, която го сграбчи за шията и притисна тялото му в прахта. Усещаше маната, оформена в подобие на пръсти и длан. Страхът размъти сетивата му.

— Дребосък, не си и помисляй за преобразяване. Костите ти са крехки за моите пръсти.

Котаракът се озова пред мургаво лице, чиято дълга черна коса бе вързана на опашка. Тесните кафяви очи сякаш проникваха и в черепа на демона.

— Надуших те още извън града — каза нехайно мъжът и стегна още малко хватката. — Сега да видим ще измъкнем ли и твоя господар от скривалището.

Торба, просмукана от мана, покри главата на котарака и заглуши безмълвния му вопъл.

С крясък от болка Дензър разпръсна покоя в горското им скривалище. Хирад се изтръгна стреснат от дрямката и скочи, а ръката му напипа дръжката на меча. Притича към мъчещия се маг и видя Сол, застанал наблизо с привидно равнодушие, ако изобщо можеше да се различи нещо в очите му зад маската. Дензър се бе превил на колене, притискаше длани към слепоочията си, а носът му се отъркваше в сухите листа по земята. От едната му ноздра се стичаше тъмна струйка.

Хирад не забелязваше рана и недоумяваше какво е накарало Дензър да изпищи така. Усети как Илкар и Джандир го доближиха отзад. Илкар се наведе към тъмния маг и го прихвана за раменете.

— Можеш ли да говориш?

От гърлото на Дензър излезе клокочещ стон, по цялото му тяло плъзна гърч. Отвори уста задъхан и се остави Илкар да го вдигне на крака. Дори в сумрака пролича колко кръвясали са очите му, а щом понечи да заговори, мускулите на челюстите му се сковаха. И от устата му потече кръв.

— Хванаха го… — смотолеви накрая, задавен от слуз. — Хванаха го, за да се доберат до мен.

— Какво?! — смути се Хирад. — Кого са хванали?

— Следника — обясни Илкар. — Сигурно го е намерил някой маг от Дордовер.

— Защо непременно маг?

— Защото никой друг не би имал силата да го задържи в плен. — Елфът се почеса по брадичката. — Лоша работа.

— Трябва да отида там — опита да се отскубне Дензър.

— Няма да го бъде — възпротиви се Илкар. — Ще те затрият.

Маговете се вторачиха един в друг.

— Ще го държат в плен, докато умре. И какво ще стане тогава?

Дензър се блещеше отчаяно и трепереше от последствията на удара.

Илкар поклати глава.

— Не знам… О, не!

— Сега пък какво?