Джеймс Баркли - Крадеца на зората

След малко се съвзе, коленичи до Магистъра и отмести от лицето му паднал кичур.

— Съжалявам. Въпреки властта и могъществото си ти си един твърде стар човек. Моля те да ми простиш. — Ериан се надигна. — Не съм изменница, опитвам се да спася всички ни.

Отдръпна мъничко една плътна завеса и се намръщи от изненада. Навън се бе спуснал мрак. Дори не подозираше, че толкова се е забавила в библиотеката, а имаше един въпрос, чийто отговор не знаеше. Отиде припряно при рафт, от който свали тежък том и трескаво запрелиства страниците.

Дензър неспирно премяташе между пръстите си значката, която отне от Травърс. Не различаваше почти нищо в здрача, затова засили остротата на зрението си.

Самата значка беше съвсем обикновена, но значението й за съдбата на Балея си оставаше неоценимо. Изработена бе от стомана и злато, беше по-малка от дланта му и по краищата бе украсена с преплетени листа. По средата бе гравиран в детайли източният вход на прохода. На обратната страна бяха изписани имената на предишните командири на стражата.

Това занимание не го отвличаше от мислите за участта на неговия Следник. Лишен от допира на съзнанието му, Дензър можеше само да си представя каква адска мъка ще преживее с неговата смърт. Във въображението си споделяше страха, гнева и самотата на демона, а и отчаяните му писъци преди края. Не би допуснал това.

Сол стоеше до него като статуя от сдържана мощ. Както винаги очите му не пропускаха нищо наоколо в търсене на заплаха. Но не можеха да проникнат в ума на Дензър.

— Сол… — тихо го повика тъмният маг и Закрилникът изви глава да го погледне. — Дръж това. — Значката и верижката й легнаха върху облечената в ръкавица длан на Сол. — Пази го.

Закрилникът погледна какво държи и зениците му се разшириха, но Дензър вече бе изрекъл словата на заклинанието.

— Знаеш, че съм длъжен да го направя.

Криле, изтъкани от тъма, изникнаха на гърба на мага, който ги размаха леко и полетя в нощта към Дордовер.

— Не!

Викът на Сол събуди грубо Хирад за втори път тази вечер. За миг се озадачи — това беше първата дума, която излизаше от устата на Закрилника. Изтича към него и щом видя накъде се е загледал, успя да различи смаляващия се силует в небето.

— Що за чудо…

— Сенчести криле — обясни Илкар, появил се безшумно до рамото му.

— Това Дензър ли е?! — Хирад посочи тъмното петънце под звездите.

— Уви, той е.

— Е, от това по-хубаво, здраве му кажи! — Варваринът запрати меча си на земята, лицето му пламна от ярост, а юмруците му се свиваха безпомощно. — Заплашва да убие Талан, защото бил някаква измислена опасност за скъпоценната му задача, а сега изпърха да си търси смъртта в Дордовер само защото някой спипал скапаното му любимо котенце! — Изпръхтя шумно и промърмори: — И какво очаква да направим ние сега?

— Нищо. — Сол подхвърли значката на Илкар, който я улови ловко. — Стойте тук.

— Маскирания, да не съм ти вързан на двора пес? — изрепчи му се Хирад, без да посегне към лежащия на земята меч.

— Хирад… — поклати глава елфът.

Сол обмисли за миг положението и на варварина му се привидя, че се е смръщил.

— Стойте тук, моля ви — поправи се Закрилникът, завъртя се и хукна към своя кон.

Хирад се наведе да прибере оръжието си и понечи да тръгне подире му.

— Недей!

— Какво?!

— Според мен е прав. Трябва да останем тук.

— Съгласяваш се с тази твар от Ксетеск ли? Илкар се ухили.

— Не ми е присъщо, знам, но този път…

— Защо? Това не вдъхва доверие.

И пак посочи натам, където отлетя Дензър.

— Защото ако всички те бъдат избити, трябва все пак да остане някой, който знае цялата история.

— Но без оня щурак с крилете няма кой да извърши заклинанието, нали?

Хирад сърдито пъхна меча в ножницата.

— В момента той е единствената ни надежда, признавам, обаче ако няма кой да съобщи в Ксетеск за провала, нямаме никакъв шанс — сви рамене елфът.

— Значи си седим и чакаме?

Варваринът не бе свикнал да се чувства ненужен в предстояща битка.

— Не. Събираме си нещата и се приготвяме за спешно бягство. Каквото и да стане, не ми се вярва да се задържим тук дълго.

— И как ще научим, ако той си докара белята?

— Ще научим, повярвай ми.

Отварянето на вратата така стресна Ериан, че тя изтърва книгата като гузно дете. Сърцето й заблъска в гърдите, но след миг влязоха Троун и Уил, които затвориха вратата.

— Богове… Уплашихте ме! Как успяхте…

— Ами престорихме се, че сме си на мястото тук — отговори Уил. — Няма да повярваш колко често това нахалство върши работа.