Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— И тук ли? — смаяна промълви Ериан.

— Школата прекалява с безгрижието — кимна засмян Троун, — в което току-що се убедихме. Имахме нужда и от мъничко късмет — разминахме се с твоето приятелче Магистъра на кулата. Боях се, че ще бъдем принудени да го халосаме.

— Аз ви изпреварих.

Ериан им разказа какво се случи през последния час.

— Има още нещо — сети се Уил. — Някой спипа котарака на Дензър.

— Глупак! — Тя плесна с длан по масата. — Казах му, че ще надушат Следника. Неговата самонадеяност край няма. — Тя вдиша дълбоко и очите й издадоха колко е угрижена всъщност. — Каква болка ще трябва да понесе! Горкият… Да се заемаме, не можем да пилеем време в безсмислени тревоги. Общо взето, досега ни провървя повече, отколкото смеех да се надявам. Вече загубих доброто отношение на хората заради това безумно начинание, не ми се ще да загубя и живота си.

— Според теб ще успеем ли да вземем пръстена? — попита Уил.

— Не съм сигурна — призна Ериан. — Долу има защитно заклинание, което не познавам.

— И какво?

— Докато не проследя формата на маната, няма да знам как действа и дали ще ми бъде по силите да го премахна. Но това мога да направя само отблизо.

Тя тръгна към вратата. Троун се увери, че навън е безлюдно, и те се промъкнаха безшумно към входа на криптата.

— Уил, ще се справиш ли? — на свой ред попита Ериан.

— Обикновена брава, която движи резе от другата страна. Тежка и здрава, но грубовата — прошепна той. — Искам да знам дали я пази заклинание или има друг капан.

— Нито едното, нито другото.

— Добре. — Той пъхна в ключалката метален щифт колкото кутрето му и го размърда полека. — Много е грубовата даже…

Извади щифта, бръкна в чантичката на колана си и взе плоско парче метал, запоено към кухо цилиндърче. Нагласи щифта в него и той щракна. Намести своя шперц в ключалката, наклони го малко и започна да го побутва и изтегля. Накрая се ухили, завъртя приспособения ключ и тримата чуха как резето се дръпна от другата страна.

— Първа ли ще влезеш? — обърна се той към Ериан.

— Така е най-добре.

Тя го подмина, докато той прибираше инструментите си. Вътре маната я обгърна с непривична тежест и спря дъха й за миг. Тук цареше непрогледен мрак.

— Има огромно натрупване на статична мана, за да не отслабват защитните заклинания. Ще се ориентирам по оставените в маната следи. А вие?

— Аз ще вървя след него, не се притеснявай — каза Уил.

— Не бива ли да осветяваме? — попита Троун.

— Не бива, докато не слезем по-надолу. По средата на стълбата има чувствително към светлина заклинание, което се задейства по здрач. Ще вдигне всички на крак.

Ериан стъпи предпазливо на стълбата, Троун и Уил я последваха, след като залостиха отново вратата.

Уил не виждаше нищо, маната го безпокоеше, а въздухът беше застоял и неподвижен. Пъхна пръстите на дясната си ръка под колана на Троун, а лявата плъзгаше по стената. Разчиташе на своя приятел да го води.

Напрягаше се и чу смътно как Ериан каза, че са минали покрай първото заклинание, но усети — маната стана по-плътна и това му вдъхна страх. Спъна се.

— По-леко — помоли Троун с приглушен от струпаната наоколо мощ глас. — Има още десетина стъпала и сме долу.

— Не ми харесва тук.

— И на мен. Само внимавай.

След всичките тридесет стъпала тесният проход завиваше надясно и стигаше до врата, през която Ериан ги подкани да минат. Затвори я и се зае със заклинание. Уил се облегна на вратата, дървото и желязото зад гърба му го успокояваха.

— Светлина — промърмори Ериан и се появи сияние. Излъчваше го кълбо, което се разшири до размерите на човешка глава. Уил не беше виждал нещо по-прекрасно в живота си.

Побърза да огледа подземната камера — дълга, тясна и студена. Продължаваше и в мрака, където кълбото не разпростираше яркия си кръг. Отляво и отдясно бяха наредени саркофази, по три един над друг върху лавици. Тук маната притискаше неимоверно. Уил забрави мимолетното си облекчение и прилепи гръб към вратата. Напразно потърси с поглед насърчение от Троун, който също се мъчеше. Достатъчно беше да види превитите му рамене.

— Ериан… — смънка Уил.

Краката му трепереха от усилието да задържат тялото изправено. Тя кимна.

— Съжалявам, изобщо не си представях колко е силна. Почакайте малко и ще ви олекне, колкото да продължите нататък. Не сме стигнали до целта.

Уил направи гримаса, отблъсна се от вратата и насила насочи вниманието си към мрака отпред.