Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Тя се облещи, сякаш й бе ударил шамар.

— Предлагаш?! — Бузите й се зачервиха. — Ти да не стана изведнъж познавач на защитните заклинания? Аз ще ти кажа какъв си — ходеща планина от мускули, която не бива да си отваря устата за онова, в което е невежа. Как смееш да поучаваш мен?

— И едно „не“ щеше да стигне.

Гласът му остана спокоен, но в стойката му се мярна заплахата от див звяр. Досега Уил не се намесваше, но пристъпи към тях, за да ги укроти по-скоро. Имаха си предостатъчно други грижи.

— Ако не можеш да наподобиш формата, имаш ли друга идея?

— Защо да не бръкна в сферата например, та да приключим отведнъж? — изсъска тя я вдигна ръка.

— Питам за разумно решение. Няма смисъл да проваляме всичко.

— Тогава ето отговора на твоя въпрос, Троун — по-сдържано каза Ериан. — Подобно на останалите защитни заклинания, сътворявани в Дордовер, то изключва хора, защото го задейства излъчването на техните умове, както и предмети и същества без душа, които нарушават сферата. Знаем това, но каква полза?

— Напротив, работата ще бъде свършена — увери я Троун.

— Значи остава да намерим и да дресираме животно, което ще вземе пръстена. — Очите й отново блеснаха от яд. — Защото не си водим тази вечер, ако не си забелязал.

— Не е точно така — промърмори Троун. Уил му се изпречи.

— У теб се запазват наченките на разум. Не бива да казваш, че се превръщаш в животно.

— Все едно, нямаме време за друго решение — хладнокръвно му каза Троун. — Ериан не може да отмести заклинанието.

— Ще престанете ли да си говорите с гатанки? — прекъсна ги тя. — Какво предлагаш?

Троун си пое дъх.

— Просто е. Аз съм върколак.

Следникът врещеше гръмко като маймунка в клетката. Подскачаше от крак на крак, разперваше криле, докато не опрат в прътите, съскаше, плюеше и предизвикваше мага.

— Малко ти остава до смъртта, малко!

Магът се владееше, колкото можеше, без да отклонява и за миг вниманието си от вратата. Избраната форма от мана бе приготвена и беше способен да я довърши за миг.

Изчадието млъкна, само изсъска:

— Сега…

Обърна гръб и закри главата си с криле. Магът не видя това. Иначе щеше да е нащрек. Може би.

Прозорецът зад него се пръсна, нацепено дърво и стъклени парченца се разпиляха по пода. Свил своите Сенчести криле, Дензър се стовари насред стаята.

Местният маг, объркан от трясъка, тепърва се надигаше, когато юмрукът на Дензър се заби в челюстта му. Той залитна назад, загубил нишката на заклинанието. Не успя да се предпази нито от втория удар, нито от ритника в корема. Свлече се до вратата, през която трябваше да е влязъл Дензър.

Тъмният маг застана над него, вдигна го и впи в очите му поглед, пламтящ от омраза.

— Тук ще дотичат и други, няма да се разправиш с всички… Смехът на Дензър изразяваше само презрение.

— Но за теб ще е твърде късно.

Заби чело в лицето му и го повлече към клетката от мана.

— Никога няма да я отвориш — изрепчи му се магът от Дордовер. — А аз ще избера смъртта, но няма да освободя тази твоя твар.

— Какъв си глупак… — Гласът на Дензър внезапно охладня, той придърпа жертвата към себе си. — И слепец. Магията е една, маговете са еднакви.

Захвърли зашеметения мъж на пода и просто побутна неосезаемата ключалка. Клетката изчезна и демонът се хвърли яростно напред.

Джандир се взираше през портата в сградата, скрита отчасти от дървета и постройки. Наглед всичко беше спокойно в Школата на Дордовер. Улицата отпред не беше много оживена, а стражът до портата като че не се безпокоеше от зяпащия елф.

Джандир се почуди какво да прави. Знаеше, че в този час няма да го пуснат в Школата. Надяваше се нищо друго да не се е объркало след пленяването на Следника. Можеше само да чака.

Но далеч зад него около центъра на града се вдигна врява. Освен виковете скоро дочу и тропот на копита.

За миг болката се разгоря в главата на Ериан и тя се олюля. Падна на колене, защото за миг загуби чувство за равновесие. Чу как Уил скочи към нея.

— Добре ли си?

— Богове, призля ми… — изгъгна тя и поклати глава.

Наложи си хладнокръвие и съзнанието й проследи потоците от мана, кръстосващи Кулата надлъж и нашир. Имаше пробив на последния етаж и когато го откри, тя ахна.

— Тук има маг от Ксетеск — озъби се Ериан, слисана от тази дързост.

— Дензър ли?

— Кой друг! — Тя се изправи. — Сигурно е събудил всеки маг в зданието. — Вторачи се в Троун. — Каквото и да си намислил, побързай. Току-що времето ни изтече.