Джеймс Баркли - Крадеца на зората

— Твърде разочароващо — отбеляза Найър, щом научи от Дензър как е била открита предишната самоличност на Сол. — Очевидно е, че не сме усъвършенствали заличаването на паметта.

— Господарю, защо изпратихте него?

— Необходимо бе да проверим доколко влияят остатъчните спомени.

Умът на Дензър кипеше, докато усещаше присъствието на Найър в съзнанието си. Колкото и да му се искаше, не запази спокойствие.

— Използвали сте ни за експеримент?! — вложи сила в мисълта си, като знаеше, че ще бъде неприятно за събеседника. — Разбирате ли какво направихте?

— Овладей се, Дензър. Нищо лошо не е станало. Просто ще повикаме обратно Закрилника.

— Късно е за това. Гарваните настояват да освободите Сол.

— Нима? — На Найър му беше забавно. — Любопитна групичка са те. И какво наказание ще ни наложат, ако не се вслушаме?

— Заплашиха да се откажат от участието си в диренето.

— Ще изпълнят ли заплахата си?

— Не се съмнявам. Сигурен съм, че само Ериан от Дордовер ще остане с мен.

— Известно ли ти е, че освобождаването на Закрилник е възможно само на теория, която не е доказана?

— Да. — Дензър потисна раздразнението си от въпроса. — Но трябва поне да се опитаме, ако искаме да се сдобием с Крадеца на зората.

— Доведи и Закрилника, и приятелите си, но бъди нащрек. В Школата има коварни хора, които биха искали да владеят Крадеца на зората. Ще направя всичко по силите си да освободя Сол. Не се доверявай никому.

Илкар гледаше Дензър, който лежеше на тревата в бледата светлина по зазоряване. Леките промени по лицето му не подсказваха какъв ще е резултатът.

— Дали ще се вразумят? — попита Хирад до него. Илкар прихна.

— Когато говорим за Магистрите в Ксетеск, трябва да изричаме пестеливо тази дума. Можем само да се надяваме.

Очите на Дензър се отвориха широко. Вдиша на пресекулки, надигна се тежко и погледна Илкар и Хирад. Въздъхна и разпери ръце.

— Хайде да оседлаваме конете — предложи той, макар че се олюляваше.

— Накъде ще тръгнем? — попита елфът.

— Към Ксетеск.

Докато напредваха, Илкар си повтаряше, че това е единственият път към намиране на някакво решение. Естествено Дензър изглеждаше умиротворен и щастлив. Да се върнеш в своята Школа беше все едно да те посрещне собственото ти семейство. И все пак начесто поглеждаше към тъмния маг, увлечен в разговор с Ериан, и се питаше дали доброто му настроение не се дължи на нещо повече.

Пътят до Ксетеск не беше дълъг — градовете на Школите се намираха сравнително близо един до друг. Оставаше им не повече от половин ден до затворения град, а тепърва имаха да обсъждат какво ли не.

Поне от Дордовер се отказаха да ги преследват. Дензър още един път влезе в мисловна връзка и потвърди, че пак е свикана среща на четирите Школи при Тривернското езеро. Тайната около Крадеца на зората щеше да бъде разгласена скоро.

Но и пред портите на Ксетеск ги чакаха немалко затруднения.

Уил непреклонно отказа да влезе в града, дори не желаеше да язди близо до Дензър и неговия Следник. Още трепереше едва забележимо. Досега бе разчитал на железните си нерви, но не можеше да се опомни.

А Хирад… Той не искаше двата катализатора да попаднат в града, но засега не споделяше това с Дензър. Предпочиташе да имат нещо, с което да се пазарят, и Илкар беше склонен да го подкрепи. Дензър пък не желаеше да сподели нещо, което бе научил с мисловна връзка.

Самият Илкар се боеше и си го признаваше. Малцина от Джулаца бяха влизали в Ксетеск, а той идваше за пръв път. Нямаше избор. Както и Ериан. Чудеше се какво би могло да безпокои Джандир и Троун, който си бе възвърнал човешкия облик, но още изглеждаше уморен. Дали не се чувстваха объркани, дали не съжаляваха, че са срещнали Гарваните? Ериан пък се усмихваше все по-често напоследък и незнайно защо това също тревожеше Илкар.

Пред него Хирад, който повечето време се озърташе към Незнайния и впиваше свиреп поглед в гърба на Дензър, най-сетне говореше с тъмния маг. Илкар смуши коня си, за да ги доближи и да не пропусне нито дума. — …не съм те отписал, Дензър. Само искам да знам на чия страна си.

— Аз пък не знам дали те разбирам.

— Питам на кого си верен — на Гарваните или на господарите си в Ксетеск?

Дензър се замисли.

— Ако ме бе попитал преди седмица, щях да отговоря веднага, че съм предан на Ксетеск. Днес нямам отговор… Почакай да ти обясня, моля те, преди да кажеш нещо. Убеден съм, че Балея е обречена, ако не се сдобием с Крадеца на зората и не унищожим Върховните вещери. Затова съм съгласен с моя Магистър, че помощта на Гарваните е единствената надежда да успеем. Но с изпращането на Сол те държаха в неведение и мен, погавриха се с вашето доверие, с което пък едва не ни отнеха всякакъв шанс. Това не мога да приема — че са решили нарочно да пратят тъкмо него. И не знам дали да вярвам на историйката, че само са направили експеримент с нас.